петък, 29 септември 2017 г.

Организации за колективно управление на права, тарифи, монополно положение и решение на Европейския съд



Европейският съд излезе с решение по дело C‑177/16 Autortiesību un komunicēšanās konsultāciju aģentūra / Latvijas Autoru apvienība срещу Konkurences padome. Делото касае следното:

AKKA/LAA е организация за колективно управление на авторски права върху музикални произведения и е единствената организация в Латвия, оправомощена да издава срещу заплащане лицензии за публичното представяне на музикални произведения, по отношение на които управлява авторските права. Тя събира такси, от които се изплащат възнаграждения на латвийските притежатели на авторски права, а посредством договори, сключени с чуждестранни организации за управление на права — такси, от които се изплащат възнаграждения на чуждестранните притежатели на авторски права. Сред нейните лицензополучатели са по-специално търговски обекти и центрове за услуги в качеството им на ползватели на произведения, защитени с авторски и сродни права.

С решение от 1 декември 2008 г. Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи. Впоследствие AKKA/LAA приема нови тарифи, приложими от 2011 г. На 31 май 2012 г. Съветът по конкуренция започва производство за проверка по отношение на новите тарифи.

В рамките на производството Съветът по конкуренция първо сравнява приложимите в Латвия тарифи за използването на музикални произведения в търговски обекти и центрове за услуги с прилаганите в Литва и Естония в качеството им на съседни държави членки и съседни пазари. Съветът по конкуренцията установява, че прилаганите в Латвия тарифи са по-високи от прилаганите в Естония, а в повечето случаи и от начисляваните в Литва тарифи. Всъщност, макар в посочените три държави членки тарифите да се установяват в зависимост от площта на съответния търговски обект или център за услуги, Съветът по конкуренцията отбелязва, че за площи от 81 m² до 201—300 m² прилаганите в Латвия тарифи са между два и три пъти по-високи от прилаганите в другите две балтийски държави.

На второ място въз основа на коефициента на паритета на покупателната способност (наричан по-нататък „коефициент ППС“) Съветът по конкуренцията сравнява таксите, които са в сила в около двадесет други държави членки, и установява в това отношение, че тарифите в Латвия надхвърлят с 50 %—100 % равнището на прилаганите в другите държави членки. По-специално, за търговски обекти или центрове за услуги с площ от 85,5 m² до около 140 m² прилаганите тарифи били по-високи само в Румъния.

Тъй като приема, че таксите, които са в сила в Латвия, не са справедливи в сегментите, където те са чувствително по-високи отколкото в Естония и Литва, с решение от 2 април 2013 г. Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба в размер на 45 645,83 LVL (латвийски лата) (около 32 080 EUR) за злоупотреба с господстващо положение на основание член 13, параграф 1, точка 4 от Закона за конкуренцията и член 102, втора алинея, буква а) ДФЕС (наричано по-нататък „оспорваното решение“). Съветът по конкуренцията изчислява размера на посочената глоба въз основа на оборота на AKKA/LAA, като в това отношение приема, че възнагражденията, получавани от притежателите на правата, представляват неразделна част от оборота на организацията и следва да се вземат предвид.

AKKA/LAA сезира Administratīvā apgabaltiesa (Окръжен административен съд, Латвия) с жалба за отмяна на оспорваното решение, като по същество излага четири довода в подкрепа на жалбата си. Първо, Съветът по конкуренцията по същество ограничил сравнението на приложимите в Латвия тарифи с приложимите в съседните държави, по-точно Естония и Литва, макар че с оглед на брутния вътрешен продукт, както и на равнището на цените, положението в Латвия било сравнимо и с положението в България, Румъния, Полша и Унгария. Второ, Съветът по конкуренцията не бил указал по разбираем начин методът, по който се изчисляват референтните тарифи. Трето, Съветът по конкуренцията неправилно приел, че AKKA/LAA трябвало да обоснове размера на посочените тарифи. Четвърто, при изчисляването на глобата Съветът по конкуренцията не трябвало да вземе предвид сумите, събрани за авторски възнаграждения, тъй като посочените суми не са част от имуществото на посочената организация.

С решение от 9 февруари 2015 г. Administratīvā apgabaltiesa (Окръжен административен съд) отчасти отменя оспорваното решение. Посочената юрисдикция приема, че Съветът по конкуренцията правилно е установил, че е налице злоупотреба с господстващо положение от страна на AKKA/LAA. Също така тя приема, че сравнението на тарифите за същия вид услуги в Латвия, Естония и Литва е обосновано и че AKKA/LAA не е предоставила обяснение на обстоятелството, че приложимите в Латвия тарифи били значително по-високи от приложимите в Естония и Литва. При все това, тъй като приема, че при изчисляването на глобата Съветът по конкуренцията неправилно взел предвид сумите, събирани за авторски възнаграждения, посочената юрисдикция разпорежда на Съвета по конкуренцията да преизчисли размера на глобата в срок от два месеца след постановяване на решението.

AKKA/LAA подава срещу това решение касационна жалба пред запитващата юрисдикция, тъй като с него не са уважени в пълна степен претенциите ѝ. От своя страна Съветът по конкуренцията също обжалва това решение, тъй като с него Administratīvā apgabaltiesa (Окръжен административен съд) отменил разпоредителната част на оспорваното решение в частта относно наложената глоба.

Според AKKA/LAA Administratīvā apgabaltiesa (Окръжен административен съд) не формулирал обективни и подлежащи на проверка критерии, които обосновават възможността приложимите в Латвия тарифи да се сравняват с тарифите в Естония и Литва. Така посочената юрисдикция основала решението си не върху икономически критерии, а върху критерии, свързани с общото за посочените държави териториално, историческо и културно положение.

Посочената организация обаче оспорва по-специално, че географската близост на другите балтийски държави може да бъде решаващ критерий.

От своя страна Съветът по конкуренцията изтъква, че наложената глоба е в съответствие с действащото национално законодателство. Той посочва по-специално, че в правото на конкуренцията под „оборот“ следва да се разбира общата сума на всички приходи от икономическа дейност, която в случая включва събираните от AKKA/LAA суми за авторски възнаграждения

Augstākā tiesa Administratīvo lietu departaments (Върховен съд, административно отделение, Латвия) си поставя въпроса относно начина, по който следва да се тълкува член 102, втора алинея, буква а) ДФЕС. Първо, тази юрисдикция се пита дали дейностите на AKKA/LAA оказват влияние върху търговията между държавите членки и следователно дали делото по главното производство попада в приложното поле на посочената разпоредба. Второ, посочената юрисдикция изпитва съмнения във връзка с метода, използван, за да се установи несправедливия характер на цените. Трето, тя изпитва колебания във връзка с изчисляването на глобата, по-специално във връзка с въпроса дали за тази цел е следвало да се вземат предвид възнагражденията, предназначени за притежателите на правата.

По отношение на първия въпрос запитващата юрисдикция отбелязва, че в оспорваното решение Съветът по конкуренцията е посочил, че AKKA/LAA е събирал възнаграждения и за музикални произведения от други държави членки и че следователно несправедливите цени били от естество да препятстват използването в Латвия на произведения на автори от други държави членки.

По втория въпрос, който се отнася до метода, използван за установяването на несправедливия характер на цените, запитващата юрисдикция приема, от една страна, че когато прилаганите в дадена държава членка тарифи съответстват на множество тарифи, прилагани в други държави членки, както по делото, по което е постановено решение от 13 юли 1989 г., Lucazeau и др., (110/88, 241/88 и 242/88, EU:C:1989:326), това обстоятелство е индиция, че е налице злоупотреба с господстващо положение. От друга страна, тя отбелязва, че продължават да са налице неясноти във връзка с определянето на тарифите при положения, различни от положението по посоченото дело.

В случая възниква въпросът дали е достатъчно сравняването на приложимите в Латвия тарифи с приложимите в Естония и Литва. Толкова ограничено сравнение можело същевременно да има обратен ефект, доколкото организациите в съседните държави можели съгласувано да повишат тарифите си, без това да бъде забелязано. В случай че този начин на сравнение не е допустим, запитващата юрисдикция си поставя въпроса дали следва да се сравняват и тарифите във всички държави членки, коригирани съобразно коефициента ППС.

По-нататък запитващата юрисдикция си поставя въпроса какви са условията, за да се счита, че посочените тарифи са „значително по-високи“ по смисъла на точка 25 от решение от 13 юли 1989 г., Lucazeau и др. (110/88, 241/88 и 242/88, EU:C:1989:326) и че по смисъла на посочената точка съответното предприятие е длъжно да „обоснове разликата, като посочи обективни различия в ситуацията в съответната държава членка и преобладаващата във всички останали държави членки ситуация“.

Колкото до третия въпрос относно изчисляването на размера на глобата, запитващата юрисдикция отбелязва, че Съдът още не се е произнасял по положение като разглежданото в главното производство, при което е наложена глоба на организация за управление на авторските права. Ето защо било необходимо да се изясни въпросът дали следва да се вземат предвид сумите, събирани като възнаграждения за притежателите на авторските права.

При тези обстоятелства Augstākās tiesas Administratīvo lietu departaments (Върховен съд, административно отделение) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Прилага ли се член 102, [втора алинея, буква a) от [ДФЕС] в спор относно тарифите, установени от национална организация за управление на авторски права, ако тази организация събира и такси за произведения на чуждестранни автори и установените от нея тарифи могат да препятстват ползването на тези произведения в съответната държава членка?

2)  Целесъобразно и достатъчно ли е — и съответно в кои случаи — с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква a) ] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се прави сравнение между цените (тарифите) на съответния пазар и цените (тарифите) на съседните пазари?

3) Целесъобразно и достатъчно ли е с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се използва основаният на брутния вътрешен продукт коефициент на паритетите на покупателната способност?

4) Трябва ли да се прави сравнение на тарифите във всеки отделен техен сегмент или спрямо средното равнище на тарифите?

5) Кога трябва да се счита, че разликата между тарифите, разглеждани за целите на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени, е толкова значителна, че икономическият оператор, който има господстващо положение, трябва да докаже, че тарифите му са справедливи?

6)  Каква информация разумно може да се очаква от икономически оператор, за да докаже справедливия характер на тарифите по отношение на защитените с авторски права произведения в обхвата на член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС, ако разходите за тези произведения не могат да се определят по същия начин като при продукти с материален характер? Става ли въпрос само за административните разходи на организацията за управление на авторски права?

7) В случай на нарушение на конкурентното право целесъобразно ли е за целите на определянето на глобата от оборота на организация за управление на авторски права да се изключат платените от този икономически оператор възнаграждения на авторите?“.

Решението на съда:

1)  Търговията между държавите членки може да бъде засегната от равнището на таксите, определени от организация за управление на авторски права, която има монопол и която управлява и правата на чуждестранни притежатели на права, поради което член 102 ДФЕС може да се приложи.

2)  За да се провери дали дадена организация за управление на авторските права прилага несправедливи цени по смисъла на член 102, втора алинея, буква a) ДФЕС, е целесъобразно посочените тарифи да се сравнят с приложимите в съседните държави, както и с приложимите в други държави членки, коригирани с коефициента на паритетите на покупателната способност, при условие че референтните държави са били избрани съобразно обективни, подходящи и подлежащи на проверка критерии и че основата за сравнение е една и съща. Допустимо е да се сравняват прилаганите тарифи в един или повече отделни сегменти на използващите лица, ако има индиции, че прекомерният характер на таксите засяга тези сегменти.

3) Разликата между сравняваните тарифи трябва да се счита за чувствителна, ако тя е значителна и трайна. Такава разлика представлява индиция за злоупотреба с господстващо положение и организацията за управление на авторските права с господстващо положение следва да докаже, че прилаганите от нея цени са справедливи, като посочи обективни обстоятелства, които оказват влияние върху разходите за управление или върху възнаграждението на притежателите на права.

4)  В случай че посоченото в член 102, втора алинея, буква a) ДФЕС нарушение е доказано, за целите на определянето на размера на глобата възнагражденията, предназначени за притежателите на права, трябва да се включат в оборота на съответната организация за управление на авторските права, при условие че тези възнаграждения са част от стойността на предоставените от тази организация услуги и включването им е необходимо, за да се гарантира ефективният, пропорционален и възпиращ характер на наложената санкция. Запитващата юрисдикция следва да провери с оглед на всички обстоятелства на конкретния случай дали посочените условия са изпълнени.

сряда, 27 септември 2017 г.

PORT CHARLOTTE срещу PORTO - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с решение по дело C‑56/16 P EUIPO срещу Instituto dos Vinhos do Douro e do Porto IP. Делото касае следното:

На 27 октомври 2006 г. [Bruichladdich Distillery Co. Ltd (наричано по-нататък „Bruichladdich“)] подава заявка за регистрация на марка [на Европейския съюз] в [EUIPO] на основание Регламент [№ 207/2009].

Словният знак „PORT CHARLOTTE“ (наричан по-нататък „оспорената марка“) е марката, за която се отнася поисканата регистрация.

Стоките, за които е поискана регистрация, спадат към клас 33 по смисъла на ревизираната и изменена Ницска спогодба относно международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 г. и отговарят на следното описание: „Алкохолни напитки“.

На 18 октомври 2007 г. оспорената марка е регистрирана под номер 5421474 и е публикувана в Бюлетин на марките на Общността.

На 7 април 2011 г. [IVDP] подава до [EUIPO] искане за обявяване на недействителност на оспорената марка на основание член 53, параграф 1, буква в) във връзка с член 8, параграф 4, член 53, параграф 2, буква г) и член 52, параграф 1, буква а) във връзка с член 7, параграф 1, букви в) и ж) от Регламент № 207/2009, доколкото марката обозначава посочените в точка 3 по-горе стоки.

В отговор на искането за обявяване на недействителност [Bruichladdich] свежда списъка с продуктите, за които е регистрирана оспорената марка, до продуктите, съответстващи на следното описание: „Уиски“.

В подкрепа на своето искане за обявяване на недействителност [IVDP] посочва наименованията за произход „[P]orto“ и „[P]ort“, които […] били защитени във всички държави членки от редица разпоредби на португалското право и от член 118м, параграф 2 от Регламент № [1234/2007] […].

С решение от 30 април 2013 г. отделът по отмяна отхвърля искането за обявяване на недействителност.

На 22 май 2013 г. [IVDP] подава жалба до [EUIPO] на основание членове 58—64 от Регламент № 207/2009 срещу решението на отдела по отмяна.

С[ъс спорното решение] четвърти апелативен състав на [EUIPO] отхвърля жалбата.

На първо място, апелативният състав отхвърля основанието, което е изведено от нарушение на член 53, параграф 1, буква в) от Регламент № 207/2009 във връзка с член 8, параграф 4 от същия регламент, с основния довод, че защитата на наименованията за произход за вината е в изключителната компетентност на Европейския съюз, тъй като се урежда единствено от Регламент № [1234/2007]. […]

Освен това тези географски указания били защитени единствено по отношение на вината и следователно за стоки, които не са нито идентични, нито сходни със стока, носеща наименование „уиски“, а именно спиртна напитка с различен вид и алкохолен градус, която не е в съответствие със спецификацията на продукта за вино по смисъла на член 118м, параграф 2, буква а), подточка i) от Регламент № [1234/2007]. Тъй като [IVDP] се позовава на известността на тези наименования за произход по смисъла на член 118м, параграф 2, буква а), подточка ii) от същия регламент, апелативният състав е приел, че оспорената марка не е „използва[ла]“, нито се е „позова[ла]“ на географските указания „porto“ или „port“, поради което не е било необходимо да се проверява дали те са известни. […] Португалският потребител знаел, че „географското понятие всъщност е Oporto или Porto, а Port е само съкратената му форма, която се използва върху етикетите на бутилките за вино за обозначаването на вида защитено от това географско указание вино“ (т. 19—26 от [спорното] решение).

Във връзка с това апелативният състав отхвърля довода на [IVDP], че закрилата по член 118м, параграф 2 от Регламент № [1234/2007] трябва да обхваща всеки знак, „включващ“ понятието „port“. Също така нямало „позоваване“ на вино от Порто по смисъла на член 118м, параграф 2, буква б) от същия регламент, тъй като уискито е различен продукт и никой елемент от оспорената марка не съдържа указание, което е възможно да бъде невярно или да въвежда в заблуждение. Поради това според апелативния състав, без да е необходимо да се преценява дали оспорената марка е известна или не, жалбата не следва да бъде уважена въз основа на разпоредбите на правото на Съюза за закрила на географските указания за вина (т. 27—29 от [спорното] решение).

На второ място, апелативният състав отхвърля основанието, което е изведено от нарушение на член 53, параграф 2, буква г) от Регламент № 207/2009, с оглед на твърдените наименования за произход „[P]orto“ и „[P]ort“, регистрирани при Световната организация за интелектуална собственост (СОИС) на 18 март 1983 г. под номер 682 в съответствие с Лисабонската спогодба. […]

На трето място, апелативният състав отхвърля основанията, които са изведени от нарушение на член 52, параграф 1, буква а) от Регламент № 207/2009 във връзка с член 7, параграф 1, букви в) и ж) от същия регламент. […]“.

Решението на съда:

116 В случая при самостоятелната преценка на фактите в точки 71 и 76 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че тъй като знакът „PORT CHARLOTTE“ се състои от понятието „port“ и от собственото име Charlotte, съответния потребител ще го възприеме като логическа и концептуална единица, като позоваване на пристанище, тоест място на брега на море или река, към което е добавено собствено име, представляващо най-важният и отличителен елемент от оспорената марка. Според Общия съд съответният потребител няма да възприеме този знак като географско позоваване на виното порто, ползващо се от разглежданото наименование за произход.

120 С третото си основание на насрещната жалба IVDP твърди, че като е приел в точка 75 от обжалваното съдебно решение, че използването на оспорената марка „PORT CHARLOTTE“, регистрирана за уиски, не предполага „злоупотреба, имитация или позоваване“ на защитеното наименование за произход „Рorto“ или „Рort“ Общият съд е нарушил тази разпоредба.

124    Без да допусне грешка в правото, Общият съд е приложил произтичащия от тази съдебна практика основен критерий, като е постановил в точка 76 от обжалваното съдебно решение, че с оглед на констатациите, изложени в точка 71 от същото съдебно решение, макар понятието „port“ да е неразделна част от оспорената марка и средният потребител да предположи, че то произлиза от или е на португалски език, при съпоставянето му с уиски със същата марка няма да я асоциира с тази на виното порто, което носи разглежданото наименование за произход.


125    В посочената точка 76 Общият съд допълва, че тази преценка се потвърждава от различията, които не са незначителни, между съответните характеристики на виното порто и на уискито по отношение по-конкретно на съставките, съдържанието на алкохол и вкуса, които са добре известни на средния потребител и са правилно припомнени от апелативния състав в точки 20 и 34 от спорното решение.

В тази връзка съда:

1) Отменя решението на Общия съд от 18 ноември 2015 г., Instituto dos Vinhos do Douro e do Porto/СХВП — Bruichladdich Distillery (PORT CHARLOTTE) (T‑659/14, EU:T:2015:863).

2) Отхвърля жалбата по дело T‑659/14, подадена от Instituto dos Vinhos do Douro e do Porto IP срещу решението на четвърти апелативен състав на Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) от 8 юли 2014 г. (преписка R 946/2013‑4).

3)  Осъжда Instituto dos Vinhos do Douro e do Porto IP да заплати направените от Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) и от Bruichladdich Distillery Co. Ltd съдебни разноски в двете съдебни производства.

4) Португалската република и Европейската комисия понасят направените от тях съдебни разноски.

понеделник, 25 септември 2017 г.

Казусът Schweppes - становище на Генералният адвокат на Европейския съд

Генералният адвокат на Европейския съд P. MENGOZZI излезе със становище по дело C‑291/16 Schweppes SA срещу Red Paralela SL, Red Paralela BCN SL. Делото касае следното:

Произходът на марката „SCHWEPPES“ води началото си от 1783 г., когато Jacob Schweppe изобретява първия промишлен процес за карбонизация на водата, довел до появата на напитката, позната тогава под името „Schweppes’s Soda Water“, и основава в Женева (Швейцария) дружеството J. Schweppe & Co. През годините марката „SCHWEPPES“ придобива известност на пазара на тоник напитките в целия свят.

В Европа знакът „Schweppes“ е регистриран като поредица от национални словни и фигуративни марки, идентични или практически идентични, във всички държави от ЕИП.

В продължение на години Cadbury Schweppes е единствен притежател на различните регистрации на марката. През 1999 г. Cadbury Schweppes прехвърля на групата The Coca-Cola Company (наричана по-нататък „Coca-Cola“) правата за марките „SCHWEPPES“ в тринадесет държави от ЕИП, като остава титуляр на тези права в осемнадесет други държави(3). През 2009 г. Cadbury Schweppes, понастоящем Orangina Schweppes Group (наричано по-нататък „групата Orangina Schweppes“), е придобито от японската група Suntory.

Регистрираните в Испания марки „SCHWEPPES“ са притежавани от Schweppes International Ltd, английското дъщерно дружество на Orangina Schweppes Holding BV, което е начело на групата Orangina. Schweppes, испанското дъщерно дружество на Orangina Schweppes Holding, притежава изключителен лиценз за използването на тези марки в Испания.

На 29 май 2014 г. Schweppes предявява срещу дружествата Red Paralela иск за нарушение на права върху марка поради вноса и предлагането на пазара в Испания на бутилки тоник, обозначени с марката „SCHWEPPES“, с произход от Обединеното кралство. Според Schweppes тези действия са незаконосъобразни, тъй като посочените бутилки тоник са произведени и пуснати на пазара не от него или с неговото съгласие, а от Coca-Cola, която няма никаква връзка с групата Orangina Schweppes. В този контекст Schweppes поддържа, че с оглед на идентичността на разглежданите знаци и продукти потребителят не е в състояние да различи търговския произход на тези бутилки.

Срещу този иск за нарушение на права върху марка дружествата Red Paralela се позовават в своя защита на изчерпването на правото на марка, което по отношение на обозначените с марката „SCHWEPPES“ продукти с произход от държави — членки на Европейския съюз, в които Coca-Cola е притежател на тази марка, произтичало от мълчаливо съгласие. Освен това дружествата Red Paralela твърдят, че между Coca-Cola и Schweppes International безспорно съществуват правни и икономически връзки при съвместното използване на знака „Schweppes“ като универсална марка.

Съгласно констатациите на запитващата юрисдикция релевантните за настоящото дело факти са следните:

– въпреки че е притежател на паралелните марки само в една част от държавите от ЕИП, Schweppes International поддържа цялостен облик на марката „SCHWEPPES“,

– Coca-Cola, която е притежател на паралелните марки, регистрирани в останалите държави от ЕИП, допринася за поддържането на цялостния облик на тази марка,

–  този цялостен облик води до объркване на съответните испански потребители по отношение на търговския произход на продуктите, обозначени с марката „SCHWEPPES“,

– Schweppes International отговаря за европейския уебсайт, посветен специално на марката „SCHWEPPES“ (www.schweppes.eu), който съдържа не само обща информация за продуктите с тази марка, но и връзки към различни местни уебсайтове, и по-специално към уебсайта в Обединеното кралство, който се управлява от Coca-Cola,

– Schweppes International, което не притежава права върху марката „SCHWEPPES“ в Обединеното кралство (където марката е притежание на Coca-Cola), посочва на своя уебсайт британския произход на марката,

– Schweppes International и Schweppes използват изображението на продуктите от Обединеното кралство в рекламата си,

– в Обединеното кралство Schweppes International рекламира и предоставя на клиентите информация за обозначените с марката „SCHWEPPES“ продукти в социалните мрежи,

– представянето на продуктите с марката „SCHWEPPES“, които се предлагат на пазара от Schweppes International, е до голяма степен сходно — и дори в някои държави членки, като Кралство Дания и Кралство Нидерландия, идентично — на това на продуктите с произход от Обединеното кралство, обозначени със същата марка,

– Schweppes International, чието седалище е в Обединеното кралство, и Coca-Cola мирно съществуват на територията на Обединеното кралство,

– след прехвърлянето през 1999 г. на част от паралелните марки на Coca-Cola двамата притежатели на марките „SCHWEPPES“ в ЕИП са поискали паралелно на съответните си територии регистрацията на нови идентични или сходни марки „SCHWEPPES“ за същите продукти (като например марката „SCHWEPPES ZERO“),

–  въпреки че Schweppes International е притежател на паралелните марки в Нидерландия, използването на марката в тази държава (т.е. производството, бутилирането и предлагането на продукта на пазара) се осъществява от Coca-Cola като лицензополучател,

– Schweppes International не възразява продукти с обозначение за произход от Обединеното кралство да бъдат предлагани онлайн в редица държави от ЕИП, в които то е притежател на правата върху марката „SCHWEPPES“, като Германия и Франция. Впрочем обозначени с тази марка продукти се продават на цялата територия на ЕИП чрез уебпортали, без оглед на произхода,

– Coca-Cola не се противопоставя, въз основа на правата си върху марката, на заявката за регистрация от Schweppes International на промишлен дизайн на Съюза, който съдържа словния елемент „Schweppes“.

При тези условия Juzgado de lo Mercantil n° 8 de Barcelona (Търговски съд № 8 на Барселона, Испания) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Съвместимо ли е с член 36 ДФЕС, член 7, параграф 1 от Директива 2008/95 и член 15, параграф 1 от Директива 2015/2436 притежателят на марка в една или повече държави членки да възпрепятства паралелния внос или предлагането на пазара на продукти с идентична или почти идентична марка, притежавана от трето лице, с произход от друга държава членка, когато този притежател е допринесъл за цялостния облик на марката, свързващ я с държавата членка, от която произхождат продуктите, чийто внос иска да възпрепятства?

2) Съвместима ли е с член 36 ДФЕС, член 7, параграф 1 от Директива 2008/95 и член 15, параграф 1 от Директива 2015/2436 продажба на продукт с марка, която се ползва с всеобща известност в ЕС, за която регистрираните притежатели поддържат цялостен облик на територията на ЕИП, създаващ погрешна представа у средния потребител относно търговския произход на продукта?

3) Съвместимо ли е с член 36 ДФЕС, член 7, параграф 1 от Директива 2008/95 и член 15, параграф 1 от Директива 2015/2436 притежателят на национални търговски марки, идентични или сходни с регистрираните в различни държави членки, да се противопостави на вноса в държава членка, за която е притежател на правата върху марката, на продукти, обозначени с идентична или сходна на неговата марка, с произход от държава членка, в която същият не е притежател на марката, когато поне в една държава членка, в която е притежател на марката, търпи — изрично или мълчаливо — вноса на същите продукти?

4) Съвместимо ли е с член 36 ДФЕС, член 7, параграф 1 от Директива 2008/95 и член 15, параграф 1 от Директива 2015/2436 притежателят А на марката Х, регистрирана в една държава членка, да се противопостави на вноса на продукти, обозначени с тази марка, ако тези продукти са с произход от друга държава членка, в която е регистрирана марка Y, идентична на марката Х, от друг притежател Б, който я предлага на пазара, и:

–  двамата притежатели A и Б поддържат тесни търговски и икономически отношения, макар и не стриктно по отношение на съвместното използване на марката Х,

– двамата притежатели A и Б поддържат координирана стратегия по отношение на марката, умишлено създавайки у съответните потребители впечатление за или облик на една-единствена и цялостна марка, или

–   двамата притежатели А и Б поддържат тесни търговски и икономически отношения, макар и не стриктно по отношение на съвместното използване на марката Х, и освен това поддържат координирана стратегия по отношение на марката, умишлено създавайки у съответните потребители впечатление за или облик на една-единствена и цялостна марка?“.

Мнението на Генералния адвокат:

„Член 36 ДФЕС и член 7, параграф 1 от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките не допускат лицензополучателят на притежател на национална марка да се позовава на изключителното право, което последният има съгласно законодателството на държавата членка, в която е регистрирана марката, за да се противопостави на вноса и/или на предлагането на пазара в тази държава на обозначени с идентична марка продукти с произход от друга държава членка, в която марката — преди това притежание на групата, към която принадлежат както притежателят на марката в държавата на вноса, така и неговият лицензополучател — принадлежи на трето лице, придобило правата върху нея чрез прехвърляне, когато с оглед на икономическите връзки, съществуващи между притежателя на марката в държавата на вноса и притежателя на марката в държавата на износа, е видно, че тези марки са под единен контрол и че притежателят на марката в държавата на вноса има възможност да определя пряко или косвено продуктите, върху които се поставя марката в държавата на износа, както и да контролира тяхното качество“.

сряда, 20 септември 2017 г.

Предложение на ЕК относно права на интелектуална собственост след Брекзит

Европейската комисия излезе с предложение към Великобритания относно това какво се случва с някои ЕС обекти на интелектуална собственост след Брекзит.
Обобщено Комисията предлага всички налични права върху такива обекти да бъдат разделени и оформени автоматично, като национални права във Великобритания без необходимостта от допълнителни процедури и такси.


Това предложение касае:

- регистрирани европейски марки;
- регистрирани европейски дизайни;
- нерегистрирани европейски дизайни;
- регистрирани географски означения;
- защитени европейски сортове растения;

Всички заявени обекти преди Брекзит трябва да се признаят във Великобритания с приоритетната им дата на заявяване.
Изчерпването на права, с дата преди Брекзит, трябва да бъде признавано за територията на Великобритания и след това.
Повече информация тук.

понеделник, 18 септември 2017 г.

Неспазване на подписани договори - Защо?

IP Draughts публикува интересна статия относно широко разпространен проблем касаещ факта, че немалка част от подписваните договори, включително и такива касаещи интелектуалната собственост, не се спазват прецизно или дори въобще не се спазват от подписалите ги компании навсякъде по света.

Част от изброените причини за това са:

- договорите са уговорени от висшите мениджъри, а оперативните мениджъри не ги разбират или нямат нужната информация за да ги приложат;
- никой в компанията не се интересува от подписаните договори, считайки ги за бюрократщина;
- служителите нямат времето и възможностите да спазват уговореното в договорите.
- смяна на персонала, при което новите служители не са наясно с поети вече ангажименти;

Всичко това може да доведе до тежки съдебни дела и плащане на сериозни компенсации и неустойки.
Поради това е необходимо клаузите от подобни договори да бъдат кодифицирани в стандартите за работа в компанията, както и да бъдат разяснявани на отделните служители отговорни за тяхното изпълнение.
Повече информация може да откриете тук.

петък, 15 септември 2017 г.

Кратки IP новини

1. Европейски сравнителен анализ на иновациите за 2017 година. За повече информация тук. 

2. Казус: Азбука на стратегията по интелектуална собственост на малка научноизследователска компания. За повече информация тук.  

3. Как университетите могат да изградят своите брандове. За повече информация тук.  

Информация на Центъра по Интелектуална собственост към УНСС. Повече информация може да откриете тук. 

сряда, 13 септември 2017 г.

Германия се присъедини към DesignView

EUIPO съобщава новината за присъединяването на Германия към общата база данни за дизайни DesignView.
По този начин общият брой на промишлени дизайни, които могат да бъдат търсени в базата данни става 12 милиона.
Повече информация тук.

понеделник, 11 септември 2017 г.

Booking.com може да бъде търговска марка в САЩ

Съдът във Вирджиния отсъди, че следната заявена американска марка може да бъде регистрирана в клас 43 - хотелски резервации:
Първоначално американското патентно ведомство отказва регистрацията поради слаба отличителност на марката и описателността й за услугите в класове 39 и 43.
Според съда обаче заявителят е предоставил достатъчно доказателства, които показват придобита вторична отличителност на марката за услугите от клас 43.
Поради това съдът връща случая за преразглеждане от ведомството, за регистрация на марката в клас 43 и преценка дали комбинацията от цветове и шрифт е достатъчна за регистрацията й в клас 39.
Както е известно законодателството не само в САЩ позволява регистрацията и на неотличителни знаци, като марки но единствено ако се докаже придобита отличителност вследствие на интензивно търговско използване за продължителен период от време. Целта тук е заявителят да покаже, че макар и неотличителна по природа неговата марка се възприема от потребителите, като търговски източник.
Източник: The TTABlog. 

петък, 8 септември 2017 г.

Ферари може да загуби марка Testarossa в Германия

Италианският производител на спортни автомобили Ferrari е на път да загуби правата си върху марка Testarossa в Германия, която е използвана в миналото за един от моделите, които компанията е произвеждала.
Казусът визниква, когато немската компания Autec AG подава заявка за марка Testarossa за велосипеди. Срещу тази марка е подадена опозиция от страна на Ferrari, което провокира отмяна на марката поради неизползване през последните 5 години.
Според съда в Дюселдорф предоставените доказателства от страна на италианската компания не са достатъчни за да покажат реално използване на марката. Ferrari привеждат доказателства за пораддени резевни части но съдът приема, че те са били продавани с името Ferrari.
Очаква се компанията да обжалва това решение.
Източник: Lexology.