Европейският съд излезе с решение по дело C‑163/15, Youssef Hassan срещу Breiding Vertriebsgesellschaft mbH. Делото касае следното:
На 2 януари
2011 г. Breiding получава лицензия — невписана в регистъра на марките на
Общността— за словна марка на
Общността „ARKTIS“, която е заявена на 15 август 2002 г. и регистрирана
на 11 февруари 2004 г. под номер CTM 002818680 от KBT & Co. Ernst
Kruchen agenzia commerciale sociétà и се използва в частност за спално
бельо и одеяла. Лицензионният договор овластява Breiding от свое име да
предявява искове за нарушение на правата върху тази марка.
Г‑н Hassan
е управител на OVL Onlinevertrieb & -logistik GmbH & Co. KG,
придобило на 1 май 2010 г. предприятието, което той е притежавал като
едноличен търговец. На интернет сайта „schoene-traeume.de“ тези
предприятия пускат в продажба съответно на 27 октомври 2009 г. и
30 октомври 2012 г. различни пухени завивки „Arktis 90“, „Arktis 90 HS“ и
„innoBETT selection Arktis“.
Вследствие
на първите оферти и на поканата за прекратяване на нарушението,
изпратена от дружеството, което към онзи момент притежава лицензия за
марката „ARKTIS“, г‑н Hassan подписва на 3 февруари 2010 г. документ,
наречен „декларация за прекратяване на нарушението“, с който се
задължава да не използва в бъдеще наименованието „Arktis“ за спалното
бельо под страх от договорна санкция по усмотрение на лицензополучателя.
Сезираният
от Breiding първоинстанционен съд установява, че постигнатата договорка
е действителна, задължава г‑н Hassan да даде информация и да изтегли
стоките, предмет на нарушението, за да ги унищожи, и го осъжда да
заплати обезщетение за вреди.
Запитващата
юрисдикция, пред която г‑н Hassan обжалва това решение, приема, че
уважаването на иска зависи от това дали Breiding, което по силата на
лицензионния договор разполага с изискваното в член 22, параграф 3 от
Регламента съгласие на притежателя на марката, може да предяви иск за
нарушение на правата върху посочената марка, въпреки че лицензията не е
вписана в регистъра.
Тази
юрисдикция посочва, че в предходно решение е приела, че член 23,
параграф 1, първо изречение от Регламента урежда само хипотезата на
добросъвестно придобиване. Тя отбелязва, че без съмнение при чисто
езиково тълкуване на тази разпоредба, която общо посочва, че упоменатите
в членове 17, 19 и 22 от Регламента действия относно марката на
Общността са противопоставими на трети лица във всички държави членки
едва след вписването им в регистъра, би могло да се стигне до извода, че
тези действия обхващат предявяването от лицензополучателя на иск за
нарушение. Според нея обаче, доколкото второто изречение от този
параграф 1 и следващият параграф се отнасят само до добросъвестното
придобиване, систематичното тълкуване на разпоредбата налага извода, че
същото важи и за първото изречение.
Тя
отбелязва, че испански съд същевременно е приел, че лицензополучателят
може да предяви иск срещу трети лица едва след вписването на лицензията в
регистъра.
Освен
това запитващата юрисдикция посочва, че ако се приеме, че възможността
на лицензополучателя да упражни правата си зависи от вписването на
лицензията в регистъра, се поставя въпросът дали невписаният
лицензополучател може да упражни при условията на процесуална
субституция правата на притежателя на марката, нещо, което германското
право допускало при определени условия, които в случая са изпълнени.
При
тези обстоятелства Oberlandesgericht Düsseldorf (Висш областен съд
Дюселдорф) решава да спре производството по делото и да постави на Съда
следните преюдициални въпроси:
„1) Изключва
ли член 23, параграф 1, първо изречение от [Регламента] възможността
лицензополучател, който не е вписан в регистъра […], да предявява иск за
нарушение на права върху марка на Общността?
2) При
утвърдителен отговор на първия въпрос, пречка ли е член 23, параграф 1,
първо изречение от [Регламента] за съществуването на национална съдебна
практика, съгласно която при условията на процесуална субституция
лицензополучателят може да предяви правата, които притежателят на
марката има срещу нарушителя?“.
Решението на съда:
Член 23, параграф 1, първо изречение от
Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно
марката на Общността трябва да се тълкува в смисъл, че
лицензополучателят може да предяви иск за нарушение на права върху
марката на Общността, обект на лицензията, въпреки че тази лицензия не е
вписана в регистъра на марките на Общността.
