петък, 27 септември 2019 г.

#Отличителност при търговски марки - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с решение по дело C‑541/18  AS срещу Deutsches Patent- und Markenamt. Делото касае следното:

AS иска от DPMA да регистрира като марка съставения от хаштаг знак „#darferdas?“ за стоки от клас 25 по смисъла на ревизираната и изменена Ницска спогодба относно международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 година.

Стоките, за които се иска регистрацията, отговарят на следното описание: „Облекла (в частност тениски), обувки, шапки и други принадлежности за глава“.

DPMA отхвърля заявката, тъй като според нея разглежданият знак е лишен от какъвто и да е отличителен характер по смисъла на член 8, параграф 2, точка 1 от Закона за защита на марките и други отличителни знаци.

AS обжалва това решение пред Bundespatentgericht (Федерален патентен съд, Германия).

С определение от 3 май 2017 г. тази юрисдикция отхвърля жалбата. Посоченият знак представлявал поредица от знаци и слято изписани думи, която се състои по същество от често използвани в немския език думи. Той бил само стилизирано представяне на тема за обсъждане. Хаштагът показвал единствено, че потребителите се приканват към обсъждане по въпроса „Darf er das?“ („Позволено ли му е това?“). Потребителите щели да разберат този въпрос, поставен по-специално на лицевата страна на тениски, като това, което е, а именно обикновена запитваща формулировка.

AS обжалва това определение пред Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия).

Според запитващата юрисдикция не може да се изключи, че използването на разглеждания знак върху лицевата страна на дрехи представлява само един от няколко начина на използване. Този знак би могъл да бъде поставен и върху етикета, зашит от вътрешната страна на дрехите. В този случай потребителите биха могли да възприемат посочения знак като марка, т.е. като указание за търговския произход на стоките.

Запитващата юрисдикция уточнява, че според собствената ѝ практика, за да се приеме, че даден знак притежава отличителен характер и оттам, че може да бъде регистриран като марка, не е необходимо всеки възможен начин на използване на този знак да е използване като марка. Било достатъчно използването да е логично и на практика да има съществени възможности този знак да се използва за стоките и услугите, за които се търси закрила, по начин, който да позволява на потребителите да го възприемат без затруднения като марка.

Посочената юрисдикция счита, че този подход би могъл да се съгласува с точка 55 от определение от 26 април 2012 г., Deichmann/СХВП (C‑307/11 P, непубликувано, EU:C:2012:254), според която член 7, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността (ОВ L 11, 1994 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146) не може да се тълкува в смисъл, че задължава Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) да разпростре конкретната проверка на отличителния характер спрямо форми на използване на заявената марка, различни от тази, която е установена като най-вероятна.

Тъй като обаче има съмнения в това отношение, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос, свързан с член 3, параграф 1, буква б) от Директива 2008/95:

„Има ли даден знак отличителен характер в случаите, когато са налице съществени на практика и логични възможности той да се използва като указание за търговския произход на съответните стоки и услуги, дори и да не става дума за най-вероятната форма на използване на знака?“.

Решението на Европейския съд:

Член 3, параграф 1, буква б) от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките следва да се тълкува в смисъл, че отличителният характер на знак, за който се иска регистрация като марка, трябва да се разглежда, като се вземат предвид всички релевантни факти и обстоятелства, включително всички вероятни начини на използване на заявената марка. При липса на други показатели последните съответстват на начините на използване, които с оглед на обичаите в съответния икономически сектор могат да бъдат съществени на практика.

сряда, 25 септември 2019 г.

Нова Зеландия се присъедини към TMClass

EUIPO съобщава за присъединяването на Нова Зеландия към TMClass, софтуер който позволява автоматично класифициране на стоки и услуги за целите на посочването им в заявки за търговски марки.
С това заявители от Нова Зеландия вече ще могат да използват TMClass при заявяване на своите марки, спестявайки време и усилия.
Понече информация може да откриете тук.

понеделник, 23 септември 2019 г.

Успех за Google относно права върху публикации в ЕС, поне за сега

Европейският съд излезе с решение по дело C‑299/17 VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH срещу Google LLC.
Делото касае следното:

VG Media е признато в Германия дружество за колективно управление, което защитава авторското право и сродните му права на частни телевизионни канали и радиостанции, както и правата за цифрово публикуване на съдържание. В този контекст VG Media сключва с притежателите на права „договор за телевизионно и радиоразпространение и издателска дейност“, с който те му отстъпват за изключително управление своите права към съответния момент, както и правата, които ще им бъдат предоставени по време на изпълнение на договора, върху периодични издания, чиито производители са те.

Google управлява няколко търсачки в интернет, сред които по-специално едноименната търсачка, и автоматизиран информационен сайт (Google News). С въвеждането на ключова дума и активирането на функцията за търсене, в интернет търсачката Google се появява кратък текст или откъс от текст (Snippet) с миниатюрно изображение, чрез което потребителят може да прецени релевантността на посочения уебсайт предвид информационните си потребности. В информационния сайт Google News под формата на списание се поместват новини от ограничен брой източници на информация. Информацията в този сайт се събира с компютри посредством алгоритъм, който използва голям брой източници на информация. На този сайт Snippet се появява като кратко резюме на статията от съответния уебсайт, което често възпроизвежда нейните уводни изречения.

Освен това посредством своите онлайн услуги Google публикува срещу заплащане рекламните съобщения на трети лица на собствените си уебсайтове, както и на уебсайтовете на трети лица.

VG Media предявява пред запитващата юрисдикция иск за обезщетение срещу Google по същество, затова че използва, считано от 1 август 2013 г., откъси от текстове, от изображения и от анимирани изображения, които са на членове на VG Media, без обаче да плаща възнаграждение за показването на резултати от търсенията и на новини в резюме.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали членове 87f и 87 g от UrhG са приложими към спора по главното производство. Всъщност тя пита дали тези разпоредби, които произтичат от изменението от 1 август 2013 г. на UrhG, е трябвало да бъдат съобщени на Комисията в своя проектовариант, в съответствие с предвиденото в член 8, параграф 1, първа алинея от Директива 98/34. В това отношение запитващата юрисдикция припомня практиката на Съда, според която разпоредбите, приети в нарушение на предвиденото в тази разпоредба задължение за уведомяване, са неприложими и поради това не могат да бъдат противопоставени на частноправните субекти.

При тези обстоятелства Landgericht Berlin (Областен съд Берлин, Германия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли по смисъла на член 1, точки 2 и 5 от [Директива 98/34] правило, което не е специално насочено към услугите, определени в [тази точка 2],

и ако отговорът е отрицателен,

2) национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли технически регламент по смисъла на член 1, точка 11 от [Директива 98/34], и по-конкретно задължително правило, свързано с предоставянето на услуга?“.

Решение на съда:

Член 1, точка 11 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти и правила относно услугите на информационното общество, изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г., трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба като разглежданата в главното производство, която забранява само на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги, обработващи съдържание по аналогичен начин, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява „технически регламент“ по смисъла на тази разпоредба, чийто проект трябва да бъде предварително предоставен на Европейската комисия съгласно член 8, параграф 1, първа алинея от Директива 98/34, изменена с Директива 98/48.

петък, 20 септември 2019 г.

Има ли изчерпване на авторското право върху електронни книги?

Генералният адвокат на Европейския съд SZPUNAR излезе с интересно становище по дело  C‑263/18 Nederlands Uitgeversverbond, Groep Algemene Uitgevers срещу Tom Kabinet.
Най-общо делото касае въпросът дали препродажбата на електронни книги влиза в правилото за изчерпване на авторски права след първата продажба или не.

Делото има следната предистория:

Nederlands Uitgeversverbond (наричано по-нататък „NUV“) и Groep Algemene Uitgevers (наричано по-нататък „GAU“), ищци в главното производство, са сдружения, чиято цел е да защитават интересите на нидерландските издатели.

Tom Kabinet Internet BV (наричано по-нататък „Tom Kabinet“), ответник в главното производство(8), е дружество по нидерландското право. Tom Kabinet поддържа интернет сайт, предоставящ онлайн магазин за употребявани електронни книги. Начинът, по който функционира този магазин, се променя в хода на главното производство. Понастоящем като част от тази услуга, наречена „читателски клуб“ (leesclub), Tom Kabinet препродава на регистрираните на сайта му физически лица електронни книги, които дружеството закупува било от официалните разпространители, било от други физически лица. Цените на Tom Kabinet са по-ниски от цените на официалните разпространители. На сайта на Tom Kabinet физическите лица, закупили от него електронни книги, биват насърчавани да му ги продават обратно, след като ги прочетат, като това им носи „кредити“, които впоследствие им дават възможност да закупуват други книги. При закупуването на електронни книги от физически лица Tom Kabinet изисква от тях да изтрият собственото си копие(9) и поставя върху копията, които препродава, цифров воден знак (digital watermark), за да гарантира тяхната законност.

На 1 юли 2014 г. NUV и GAU предявяват иск срещу Tom Kabinet пред съдията по обезпечителното производство към Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам, Нидерландия), който отхвърля искането им, тъй като на пръв поглед не установява достатъчна вероятност за наличие на нарушение на авторското право(10). NUV и GAU подават въззивна жалба срещу това решение пред Gerechtshof te Amsterdam (Апелативен съд Амстердам, Нидерландия), който потвърждава решението на съдията по обезпечителното производство, като едновременно с това забранява на Tom Kabinet да предлага онлайн услуга, позволяваща продажбата на неправомерно изтеглени електронни книги. Срещу решението на Gerechtshof te Amsterdam (Апелативен съд Амстердам) няма подадена касационна жалба.

В междинното си решение запитващата юрисдикция приема, че въпросните книги трябва да се разглеждат като „произведения“ по смисъла на Директива 2001/29 и че предлагането на електронни книги, които могат да бъдат изтеглени при обстоятелства като разглежданите в главното производство, не представлява публично разгласяване на тези произведения по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива. Тя обаче отбелязва, че отговорът на въпросите дали, от една страна, предоставянето на електронна книга за безсрочно ползване, което се извършва онлайн посредством изтегляне, може да представлява форма на разпространение по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2001/29, и от друга страна, дали по този начин правото на разпространение може да бъде изчерпано по смисъла на член 4, параграф 2 от тази директива, не е очевиден. Освен това запитващата юрисдикция иска да се установи дали в случай на препродажба носителят на авторските права може да се противопостави на действията по възпроизвеждане, необходими за предаването на екземпляра, по отношение на който правото на разпространение евентуално е изчерпано, между последващи приобретатели.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Трябва ли член 4, параграф 1 от Директива [2001/29] да се тълкува в смисъл, че по смисъла на тази разпоредба изразът „по отношение на оригинала на техните произведения или на техни копия […] всякаква форма на публично разпространяване чрез продажба или по друг начин“означава и безсрочното предоставяне за ползване на електронни книги (т.е. на дигитални копия на защитени с авторски права книги), което се извършва онлайн посредством изтегляне на цена, при която притежателят на авторското право получава възнаграждение, съответстващо на икономическата стойност на копието на притежаваното от него произведение?

2) Ако отговорът на първия въпрос е положителен: изчерпано ли е в Съюза правото на разпространение по отношение на оригинала или на копия от произведение по смисъла на член 4, параграф 2 от [Директива 2001/29], когато първата продажба или друго прехвърляне на собствеността в Съюза — като в настоящия случай това означава безсрочно предоставяне за ползване на електронни книги (т.е. дигитални копия на защитени с авторски права книги), извършвано онлайн посредством изтегляне на цена, при която притежателят на авторското право получава възнаграждение, съответстващо на икономическата стойност на копието на притежаваното от него произведение — се извършва от притежателя на правата или с негово съгласие?

3) Трябва ли член 2 от [Директива 2001/29] да се тълкува в смисъл, че прехвърляне на собствеността между последващи приобретатели на правомерно придобит екземпляр, по отношение на който правото на разпространение е изчерпано, съдържа разрешение за посочените в тази разпоредба действия по възпроизвеждане, доколкото действията по възпроизвеждане са необходими за правомерното използване на екземпляра, и евентуално при какви условия?

4) Трябва ли член 5 от [Директива 2001/29] да се тълкува в смисъл, че притежателят на авторските права вече не може да се противопостави на необходимите за прехвърлянето на собствеността между последващите приобретатели действия по възпроизвеждане по отношение на правомерно придобит екземпляр, за който е изчерпано правото на разпространение, и евентуално при какви условия?“.

Становището на Генералният адвокат:

Гореизложените съображения ме карат да заключа, че съществуват доводи както от правен, така и от телеологичен характер в подкрепа на признаването на правилото за изчерпване на правото на разпространение по отношение на произведенията, предоставени за безсрочно използване посредством изтегляне онлайн(64). По-специално, безсрочното владение на копие от такова произведение от ползвателя е доказателство за сходството между този начин на предоставяне и разпространението на материални копия. Считам обаче, че съгласно действащото право на Съюза трябва да се даде предимство на доводите в обратен смисъл. Става дума по-специално за развитите в точки 36—49 от настоящото заключение доводи, отнасящи се до ясната воля на законодателя на Съюза да отнесе изтеглянето към правото на публично разгласяване, до ограничаването на правото на разпространение до действията по прехвърляне на собствеността върху дадено копие и до правото на възпроизвеждане. Телеологичните съображения, изложени в точки 89—96 от настоящото заключение, подкрепят тези правни доводи.

Поради тази причина предлагам на преюдициалните въпроси, поставени от Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага, Нидерландия), да се отговори по следния начин:

„Член 3, параграф 1 и член 4 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкуват в смисъл, че предоставянето за безсрочно ползване на електронни книги посредством изтегляне онлайн се отнася не до правото на разпространение по смисъла на член 4 от тази директива, а до правото на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива“.

сряда, 18 септември 2019 г.

Къде да заведеш съдебно дело при нарушаване на права върху търговска марка на ЕС?

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по съдебно дело C‑172/18 AMS Netve Ltd, Barnett Waddingham Trustees, Mark Crabtree срещу Heritage Audio SL, Pedro Rodríguez Arribas. Делото касае следното:

AMS Neve е дружество, установено в Обединеното кралство, което произвежда и продава аудио оборудване. BW Trustees, което също е установено в Обединеното кралство, е попечител на пенсионната схема на управителите на AMS Neve. Г‑н Crabtree е управител на AMS Neve.

Heritage Audio е дружество,установено в Испания, което продава аудио оборудване. Г‑н Rodríguez Arribas е с постоянен адрес в Испания и е едноличен управител на Heritage Audio.

На 15 октомври 2015 г. AMS Neve, BW Trustees и г‑н Crabtree предявяват иск срещу Heritage Audio и г‑н Rodríguez Arribas пред Intellectual Property and Enterprise Court (Съд за интелектуална собственост и предприемачество, Обединено кралство) за нарушение на права върху марка на Европейския съюз, като притежатели на тази марка са BW Trustees и г‑н Crabtree, а изключителен лиценз за използването ѝ има AMS Neve.

В иска им се твърди и нарушение на права върху две регистрирани в Обединеното кралство марки, чиито притежатели също са BW Trustees и г‑н Crabtree.

 Марката на Европейския съюз, за която се отнася искът, се състои от числото 1073 и е регистрирана за стоки от клас 9 по смисъла на ревизираната и изменена Ницска спогодба относно Международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 г. Стоките, за които тази марка е регистрирана, отговарят по-специално на следното описание: „оборудване за записване, миксиране и звукообработка в студио“.

Твърди се, че ответниците в главното производство предлагали за продажба на потребители в Обединеното кралство имитации на стоки на AMS Neve, носещи или насочващи към знак, който е идентичен или сходен на споменатата марка на Европейския съюз и на споменатите национални марки, както и че рекламирали тези стоки.

В подкрепа на твърденията си жалбоподателите в главното производство представят документи, сред които по-специално текстове от уебсайта на Heritage Audio и от профилите му във Фейсбук и Туитър, фактура, издадена от Heritage Audio на физическо лице с местоживеене в Обединеното кралство, както и електронни съобщения, разменени между Heritage Audio и установено в Обединеното кралство лице, относно евентуални доставки на аудио оборудване.

Жалбоподателите в главното производство представят по-специално разпечатки от екрана от споменатия уебсайт с предложения за продажба на аудио оборудване, носещо знак, който е идентичен или сходен с разглежданата марка на Европейския съюз. Те обръщат внимание и на факта, че предложенията за продажба са на английски език, а в раздела, озаглавен „where to buy“ („къде да купя“), са изброени дистрибутори, установени в различни страни, включително и в Обединеното кралство. Освен това от общите условия за продажба следвало, че Heritage Audio приема поръчки от всички държави — членки на Съюза.

Ответниците в главното производство повдигат възражение за липса на компетентност на сезирания съд.

Те посочват, че не може да се изключи възможността стоки на Heritage Audio да са били купени в Обединеното кралство чрез посредничеството на други дружества, но че самите те никога не са рекламирали или продавали такива стоки в Обединеното кралство. Освен това те твърдят, че никога не са имали дистрибутор за Обединеното кралство. Накрая, представеното от жалбоподателите в главното производство съдържание на уебсайта и профила в платформите на Heritage Audio било остаряло още по времето, за което се отнасял искът за нарушение, и поради това не следвало да се взема предвид.

С решение от 18 октомври 2016 г. Intellectual Property and Enterprise Court (Съд за интелектуална собственост и предприемачество) приема, че в частта, която се отнася до разглежданата марка на Европейския съюз, делото по иска за нарушение не му е подведомствено.

Той посочва, че е взел предвид представените от жалбоподателите в главното производство доказателства за насочеността на уебсайта на Heritage Audio по-специално към Обединеното кралство. При все това обаче според него въз основа на фактите по делото може да се приеме, че г‑н Rodríguez Arribas е солидарно отговорен за действията на Heritage Audio и че спорът е подведомствен на съдилищата на Обединеното кралство в частта, която се отнася до защита на национални права върху интелектуална собственост.

В частта, която се отнася до нарушение на марка на Европейския съюз, делото според Intellectual Property and Enterprise Court (Съд за интелектуална собственост и предприемачество) обаче е подведомствено, както предвижда член 97, параграф 1 от Регламент № 207/2009, на съдилищата на държавата членка, на чиято територия е постоянният адрес на ответника, в случая Испания. Посоченият съд уточнява, че компетентността на испанските съдилища следва и от член 97, параграф 5 от същия регламент, съгласно който искове за нарушение могат да се предявяват и пред съдилищата на държавата членка, на чиято територия е било извършено деянието, съставляващо нарушение.

В това отношение Intellectual Property and Enterprise Court (Съд за интелектуална собственост и предприемачество) приема, че териториална компетентност да разгледа иск, предявен от притежател на марка срещу трето лице, използвало идентични или сходни на марката му знаци в реклами и предложения за продажба на уебсайт или на платформи на социални мрежи, има съдът по мястото, където третото лице е взело решение да рекламира и да предлага такива стоки за продажба на уебсайт или на платформи и където е предприело мерки за изпълнение на това си решение.

Жалбоподателите в главното производство обжалват решението пред Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение), Обединено кралство).

Запитващата юрисдикция посочва, че съдът, който е разгледал делото като първа инстанция, макар да се позовава на някои решения на Съда, като например решения от 19 април 2012 г., Wintersteiger (C‑523/10, EU:C:2012:220) и от 5 юни 2014 г., Coty Germany (C‑360/12, EU:C:2014:1318), тълкува тези решения, както и като цяло практиката на Съда неправилно.

Според запитващата юрисдикция подобно тълкуване би довело по същество до заключението, че „държавата членка, на чиято територия е било извършено [деянието, съставляващо] нарушение“, по смисъла на член 97, параграф 5 от Регламент № 207/2009 е държавата членка, на чиято територия ответникът е създал уебсайта си и профилите си в социалните мрежи. От текста, целта и контекста на посочената разпоредба обаче следвало, че се отнася до държавата членка, на чиято територия пребивават потребителите или търговците, към които са предназначени рекламите и предложенията за продажба.

В допълнение запитващата юрисдикция посочва, че съгласно решение от 9 ноември 2017 г. на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), известно като „Parfummarken“ (I ZR 164/16), тълкуването на израза „правото на държавата, в която е извършено [деянието, съставляващо] нарушение“, съдържащ се в член 8, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40), в решение от 27 септември 2017 г., Nintendo (C‑24/16 и C‑25/16, EU:C:2017:724) е приложимо и за член 97, параграф 5 от Регламент № 207/2009. Запитващата юрисдикция има все пак известни съмнения относно правилността на преценката на германския съд.

 При тези обстоятелства Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос, като уточнява, че той се отнася до тълкуването на член 97, параграф 5 от Регламент № 207/2009:

„Когато предприятие, установено и със седалище в държава членка А, е предприело на територията ѝ действия за рекламиране и предлагане за продажба на стоки, носещи идентичен на марка на Европейския съюз знак, чрез уебсайт, предназначен както за търговци, така и за потребители в държава членка Б:

i)  компетентен ли е съд за марките на Европейския съюз в държава членка Б да се произнесе по иск за нарушение на права върху марка на Европейския съюз поради рекламирането и предлагането за продажба на стоки на територията на държава членка Б?

ii)   ако не, какви други критерии трябва да вземе предвид този съд за марките на Европейския съюз, за да определи дали е компетентен да се произнесе по иска?

iii)  ако отговорът на подточка ii) налага този съд за марките на Европейския съюз да определи дали предприятието е предприело активни действия в държавата членка Б, какви критерии трябва да се вземат предвид, за да се определи дали предприятието е предприело такива активни действия?“.

Решението на съда:

Член 97, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на [Европейския съюз] трябва да се тълкува в смисъл, че притежател на марка на Европейския съюз, който счита, че е увреден поради използване без негово съгласие от трето лице на идентичен на марката знак в публикувани по електронен път реклами и предложения за продажба на стоки, идентични или сходни на тези, за които марката е регистрирана, може да предяви иск за нарушение срещу това трето лице пред съд за марките на Европейския съюз на държавата членка, на чиято територия се намират потребителите и търговците, към които рекламите или предложенията за продажба са насочени, независимо от факта че това трето лице е взело решение и е предприело действия за публикуването по електронен път в друга държава членка.

понеделник, 16 септември 2019 г.

Кога една търговска марка става родов термин и може да бъде отменена?

Американската компания Safe Skies успешно успя да отмени европейска марка ‘TSA lock’ притежание на Travel Sentry за класове:

Клас 6: Метални брави (за багаж).
Клас 18: Чанти; раници, платнени раници, атлетични чанти, чанти за пренасяне, чанти за фитнес, пътни чанти, чанти за плаж, куфарчета, портмонета, куфари, сандъци, багаж, каишки за багаж, талии и портфейли.
Клас 20: Неметални брави (за багаж).

Основанието за отмяната е  Член 58(1)(b) и (c) EUTMR - загуба на отличителност във връзка с регистрираните стоки и услуги и заблуда на потребителите.

Според Safe Skies означението ‘TSA lock’ не се използва в качеството му на търговска марка, а като име на самия продукт. В случая става дума за специални заключващи механизми за багаж, които позволяват на митническите служби да бъдат отверени чрез специално предоставен достъп.

EUIPO отменя регистрацията на марката приемайки доводите на Safe Skies и отхвърляйки аргументите на притежателят на марката, че потребителите в ЕС няма да разберат съкращението TSA, като Transportation Security Administration.
Според EUIPO това е без значение, тъй като потребителите свързват името TSA lock, като продуктово обозначение на конкретните заключващи механизми, а не като тяхна търговска марка.
Приведените доказателства не помагат за преодоляване на това заключение.
Този казус, макар и по-рядък е добър пример за това, че една търговска марка трябва да бъде използвана, като такава, е не като родово име за самите продукти, което понякога е изкушаващо от маркетингова гледна точка.
Източник: WIPR.

четвъртък, 5 септември 2019 г.

Какво може да откриете в новият брой на WIPO Magazine?

WIPO публикува новият брой на своето списание, в който може да откриете следното:

- GII 2019: Създаване на здравословен живот - бъдещето на медицинските иновации;

- Ограничаване на културното присвояване в модната индустрия с интелектуална собственост;

- Най-голямата авторскоправна реформа в Сингапур за 30 години;

- Суровата реалност в живота на музиканта: интервю с Миранда Мълхолланд;

- С Teqball светът е извит;

- Пет години след Алис: пет урока, извлечени от обработката на софтуерни патенти в съдебни спорове;

- История на интелектуалната собственост в 50 обекта;

Повече информация може да откриете тук.


сряда, 4 септември 2019 г.

Книгоиздатели заведоха съдебно дело срещу Audible

TBO съобщава новината за заведено съдебно дело срещу Audible, част от Amazon от редица книгоиздатели в САЩ.
Audible е услуга за разпространяване на аудио книги. Казусът възниква с оглед предстояща нова опция, която ще се предоставя от Audible на потребителите за трансформирането на звуковата част от записите на книгите в текстови файлове, които след това да се разпространяват от потребителите.
Според книгоиздателите това представлява нарушаване на техните авторски права върху разпространението на произведенията им, тъй като първоначалната лицензия за създаване на аудио книги не касае възможността за превръщането на тези книги в текст и неговото разпространение.
Другият проблем според издателите е факта, че тези текстове могат да бъдат с по-ниско качество поради пропуски с транформирането на звука в текст.

понеделник, 2 септември 2019 г.

Полша атакува новата директива за авторско право пред Европейския съд

Полша атакува пред Европейския съд новата директива на ЕС относно авторското право, в частност текстовете изискващи филтрация с цел предотвратяване нарушаване на авторски права.
Според жалбата:

Република Полша иска от Съда да отмени член 17, параграф 4, буква б) и член 17, параграф 4, буква в) in fine (а именно в частта, съдържаща израза „и са положили максимални усилия за предотвратяване на бъдещото им качване в съответствие с буква б)“) от Директива (ЕС) 2019/790 на Европейския парламент и на Съвета от 17 април 2019 година относно авторското право и сродните му права в цифровия единен пазар и за изменение на директиви 96/9/ЕО и 2001/29/ЕО (ОВ L 130, 17.5.2019 г., стр. 92) и да осъди Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз да заплатят съдебните разноски в производството.

При условията на евентуалност — ако Съдът приеме, че обжалваните разпоредби не могат да бъдат отделени от останалите разпоредби в член 17 от Директива (ЕС) 2019/790 без да се измени същността на съдържащата се в този член правна уредба — Република Полша иска член 17 от Директива (ЕС) 2019/790 да бъде отменен изцяло.

В подкрепа на искането си отмяна на обжалваните разпоредби от Директива 2019/790 Република Полша изтъква едно основание, а именно нарушение на правото на свобода на изразяване на мнение и на свобода на информация, гарантирано с член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Република Полша по-специално твърди, че налагането на доставчиците на онлайн услуга за споделяне на съдържание на задължение за полагане на всички възможни усилия, за да се гарантира неналичността на конкретните произведения и други защитени обекти, за които правоносителите са предоставили на доставчиците на услуги съответната и необходима информация (член 17, параграф 4, буква б) от Директива 2019/790) и налагането на доставчиците на онлайн услуга за споделяне на съдържание на задължение за полагане на всички възможни усилия, за да се предотврати бъдещото качване на произведения или други защитени обекти, за които правоносителите са подали достатъчно обосновано уведомление за (член 17, параграф 4, буква в) in fine от Директива 2019/790), означава, че за да не им се търси отговорност доставчиците трябва да извършват предварителна автоматична проверка (филтриране) на съдържанието, споделено онлайн от потребителите, което съответно предполага да се въведат механизми за предварителен контрол. Такива механизми подкопават същността на правото на свобода на изразяване на мнение и на свобода на информация и не отговарят на изискването за пропорционалност и абсолютната необходимост на ограничаването на това право.