Генералният адвокат на Европейския съд M. SZPUNAR излезе със становище по дело Дело C‑149/17 Bastei Lübbe GmbH & Co. KG срещу Michael Strotzer. Делото касае следното:
В качеството си на продуцент на звукозаписи Bastei Lübbe AG, дружество по германското право, е носител на авторските и сродните им права върху аудиоверсията на книга.
Г‑н Michael Strotzer е притежател на интернет връзка, чрез която на 8 май 2010 г. този звукозапис е споделен за изтегляне с неограничен брой потребители на интернет платформа за обмен на файлове (peer-to-peer). Вещо лице установява с точност, че IP адресът принадлежи на г‑н Strotzer.
С писмо от 28 октомври 2010 г. Bastei Lübbe приканва г‑н Strotzer да преустанови нарушението на авторското право. Тъй като последният не изпълнява тази покана, Bastei Lübbe предявява пред Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен, Германия) иск за парично обезщетение срещу г‑н Strotzer в качеството му на притежател на въпросния IP адрес.
Г‑н Strotzer обаче отрича самият той да е нарушил авторското право и поддържа, че неговата интернет връзка е достатъчно защитена. Той твърди освен това, че достъп до въпросната връзка са имали и родителите му, които обитават същото жилище, но че доколкото му е известно, те не са имали аудиокнигата на своя компютър, не са знаели за съществуването ѝ и не са ползвали софтуера за онлайн обмен на файлове. При това в момента на извършването на разглежданото нарушение компютърът бил изключен.
Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен) отхвърля предявения от Bastei Lübbe иск за обезщетение с мотива, че г‑н Strotzer не може да бъде приет за извършител на твърдяното нарушение на авторските права, тъй като е посочил, че е възможно и родителите му да са извършили това нарушение. Bastei Lübbe обжалва пред Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия) — запитващата юрисдикция по настоящото дело.
Запитващата юрисдикция е склонна да приеме, че г‑н Strotzer носи отговорност като извършител на твърдяното нарушение на авторското право, тъй като от неговите обяснения не следва, че в момента на извършване на нарушението интернет връзката е била ползвана от трето лице, поради което съществува голяма вероятност той да е извършителят. Запитващата юрисдикция обаче среща трудност с оглед на практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), с която според нея осъждането на ответника би могло да влезе в противоречие(4).
Наистина съгласно практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), както я тълкува запитващата юрисдикция, ищецът е длъжен да посочи обстоятелства от правна и фактическа страна и носи тежестта да докаже извършеното нарушение на авторското право. Освен това Bundesgerichtshof приема, че съществува фактическа презумпция, че такова нарушение е извършено от притежателя на интернет връзката, след като никое друго лице не е имало възможност да използва тази интернет връзка към момента на нарушението. Ако обаче интернет връзката не е защитена в достатъчна степен или съзнателно е предоставена за ползване от други лица към момента на нарушението, то не съществува такава фактическа презумпция, че нарушението е извършено от притежателя на връзката.
В подобни случаи практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) все пак възлага на притежателя на интернет връзката вторично задължение да посочи обстоятелства от правна и фактическа страна. Последният изпълнява това вторично задължение, когато изтъква, че други лица, чиято самоличност евентуално разкрива, имат отделен достъп до неговата интернет връзка и следователно е възможно да са извършили твърдяното нарушение на авторското право. Ако обаче член на семейството е имал достъп до въпросната интернет връзка, нейният притежател не е длъжен да посочва допълнителни подробности за момента и начина на ползване на тази връзка предвид защитата на брака и семейството, гарантирана в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и съответните разпоредби на германското конституционно право.
При тези обстоятелства Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 8, параграфи 1 и 2 във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че санкциите за нарушения на правото на предоставяне на публично разположение на произведение продължават да са „ефективни и възпиращи“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?
2) Трябва ли член 3, параграф 2 от Директива 2004/48 да се тълкува в смисъл, че мерките за изпълнение на права върху интелектуалната собственост продължават да са „ефективни“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?“.
Становище на Генералния адвокат:
„Член 8, параграф 2 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество и член 13, параграф 1 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват във вътрешното право на държавите членки да се въведе презумпция за отговорност на притежателя на интернет връзка за нарушенията на авторските права, извършени посредством тази връзка. Ако обаче вътрешното право предвижда такава презумпция с цел да осигури защитата на посочените права, тази презумпция трябва да се прилага последователно, за да се гарантира ефективността на защитата. Правото на зачитане на семейния живот, признато в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, не може да се тълкува по начин, който би лишил носителите на авторски права от всякаква реална възможност за защита на правото им на интелектуална собственост, закрепено в член 17, параграф 2 от Хартата на основните права“.
снимка: sik-life / 95 images, Pixabay
