SHAVETTE оцеля в казус за заличаване на търговска марка в ЕС

Апелативният Борд на EUIPO излезе с решение по спор за заличаване на търговска марка SHAVETTE.

Марката е заявена през 2014 година от немската компания DOVO Stahlwaren Bracht GmbH & Co.KG за следните класове стоки:

• Клас 8: Самобръсначки, електрически или неелектрически, и части за тях; Контейнери и кутии за самобръсначки.
• Клас 21: Четки за бръснене; Държачи за самобръсначки и четки за бръснене.

Бръсначите SHAVETTE започват да се произвеждат от  DOVO през 80-те години на 20в. и с времето изграждат своята репутация на пазара.

През 2018 година Sinelco International, BV подава искане за заличаване на марката на основание член 59(1)(a) EUTMR във връзка с член 7(1)(c) и 7(1)(d) EUTMR - марка указваща естествето и начина на използване на стоките и марка станала обичайна в говоримия език или в установената търговска практика.

Според Sinelco думата SHAVETTE се използва от потребителите в ЕС за родово определение на класически бръсначи. Предоставени са доказателства от Швеция и Великобритания, където потребителите използват думата, като продуктово наименование за подобни бръсначи.

Както е известно, описателни термини не могат да бъдат търговски марки, а марки които първоначално са били регистрирани могат да загубят защитата си, ако станат родови такива, тоест описват категорията продукти.

EUIPO заличава марката за класически бръсначи, като приема, че има достатъчно доказателства, че значителна част от потребителите в ЕС възприемат думата SHAVETTE, като синомим на бръснач със сменящо се острие, а не като отделна търговска марка.

Решението е обжалвано.

Апелативният борд на EUIPO го отменя. Една от причините за това е факта, че решението на Борда е след 31.12.2021, тоест след гратисният период за напускане на ЕС от Великобритания, поради което всички доказателства от тази територия са неприложими независимо, кога е подадена заявката за заличаване.

Според Борда останалите доказателства от Швеция не са достатъчни за да се приеме, че значителна част от потребителите в ЕС възприямат марката, като родов термин ца цялата катерогия стоки.

Казусът е показателен за това, че искане за заличаване на основание генеричност и описателност на регистрирана марка трябва да се подкрепени със солидни доказателства. От друга страна е важно всяка компания да индикира по подходящ начин, че търговското означение е марка, а не наименование на продукта, тъй като ако потребителите започнат да го използват, като такова има риск в бъдеще защитата да бъде загубена.

Търпимост при нарушаване на права върху марки - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с интересно тълкувателно решение по дело C‑466/20 HEITEC AG срещу HEITECH Promotion GmbH. Казусът касае въпросът от кога тече срокът на търпимост, след който притежателят на регистрирана марка не може да се противопостави на нейното използване от нарушител. Предисторията на конфликта е следната:

Жалбоподателят в главното производство Heitec е притежател на словната марка на Европейския съюз „HEITEC“, заявена на 18 март 1998 г. с претенция за предходност към 13 юли 1991 г. и регистрирана на 4 юли 2005 г.

Жалбоподателят е вписан в търговския регистър през 1984 г. с наименованието Heitec Industrieplanung GmbH. През 1988 г. фирменото наименование е променено на Heitec GmbH. От 2000 г. той упражнява дейността си под наименованието Heitec AG.

Heitech, чийто управител е RW, е вписано в търговския регистър на 16 април 2003 г.

Heitech е притежател на германска фигуративна марка, съдържаща словния елемент „heitech promotion“, заявена на 17 септември 2002 г. и регистрирана на 4 февруари 2003 г., която то използва поне от 29 септември 2004 г., както и на фигуративна марка на Европейския съюз, съдържаща словния елемент „heitech“, заявена на 6 февруари 2008 г. и регистрирана на 20 ноември 2008 г., която то използва поне от 6 май 2009 г.

С писмо от 29 ноември 2004 г. Heitech се свързва с представителите на Heitec, за да установи дали последно посоченото дружество е съгласно да се сключи споразумение за едновременно съществуване на марките.

На 7 юли 2008 г. Heitec узнава за подаването на заявката на Heitech за регистрация на фигуративната марка на Европейския съюз, съдържаща словния елемент „heitech“.

С писмо от 22 април 2009 г. Heitec отправя до Heitech предупреждение относно използването от последното на търговското му наименование и на марката на Европейския съюз, съдържащи словния елемент „heitech“. В отговора си от 6 май 2009 г. Heitech отново предлага сключване на споразумение за едновременно съществуване на марките.

На 31 декември 2012 г. в Областен съд Нюрнберг-Фюрт, Германия по факс постъпва искова молба от Heitec срещу Heitech и RW. Исковата молба е с дата 15 декември 2012 г. С акт от 4 януари 2013 г. Heitec е приканено да внесе депозит за съдебните разноски.

На 12 март 2013 г. съдът указва на представителя на Heitec, че посоченият депозит за съдебните разноски не е бил внесен и че не са представени оригиналите на исковата молба.

С писмо от 23 септември 2013 г. Heitec уведомява Heitech, че отказва да сключи споразумение за едновременно съществуване на марките, като му предлага да сключи лицензионно споразумение и посочва, че е започнало съдебно производство.

С писмо от 29 декември 2013 г. Heitec уведомява Heitech, че основание за съдебното производство е търговското му наименование и че е притежател на марката на Европейския съюз „HEITEC“. То заявява, че съдебното производство е висящо.

На 30 декември 2013 г. Областен съд Нюрнберг-Фюрт получава съобщение от Heitec с дата 12 декември 2013 г., придружено от чек за съдебните разноски, както и нова искова молба с дата 4 октомври 2013 г.

На 14 януари 2014 г. този съд указва на Heitec, че е необходимо да предостави и исковата молба от 15 декември 2012 г., като отбелязва, че оригиналите все още не са представени. На 22 февруари 2014 г. въпросните оригинали са получени от посочения съд.

На 24 февруари 2014 г. същият съд указва на Heitec, че исканията в оригиналите на исковата молба, получени на 22 февруари 2014 г., не съвпадат с исканията в исковата молба, подадена на 31 декември 2012 г.

На 16 май 2014 г. Областен съд Нюрнберг-Фюрт открива подготвителната писмена фаза на производството и разпорежда на ответниците в главното производство да бъдат връчени копия от исковата молба от 15 декември 2012 г., които са направени от посочения съд. В крайна сметка това връчване е извършено на 23 май 2014 г.

С иска си Heitec предявява главни искания, при които като основание посочва нарушение на правата, предоставени му от търговското наименование HEITEC, а при условията на евентуалност, искания, основани на нарушение на неговата марка на Европейския съюз „HEITEC“. То иска Heitech да бъде осъдено да преустанови търговската си дейност под търговското наименование „HEITECH Promotion GmbH“, да преустанови поставянето на словните елементи „heitech promotion“ и „heitech“ върху стоки, както и да преустанови да продава или да рекламира стоки или услуги с тези знаци, да преустанови използването или прехвърлянето на използвания за търговска дейност интернет сайт heitech promotion.de и да се съгласи да бъде заличена фирмата му в търговския регистър. Освен това Heitec предявява искания за предоставяне на информация, за установяване на задължение за обезщетение за вреди, за унищожаване на стоки и за покриване на разноски по отправянето на предупреждение.

Областен съд Нюрнберг-Фюрт осъжда Heitech да заплати на Heitec сума в размер на 1 353,80 EUR, заедно с лихвите, за покриване на разноски по отправянето на предупреждение и отхвърля останалите искания на Heitec.

Heitec подава въззивна жалба срещу решението на Областен съд Нюрнберг-Фюрт пред Висш областен съд Нюрнберг, Германия.

Висш областен съд Нюрнберг приема, че предявеният от Heitec иск е неоснователен, тъй като правото на Heitec да го предяви е било преклудирано. В това отношение посоченият съд отбелязва, че Heitech е използвало последващите си знаци през непрекъснат период от поне пет години и че Heitec е търпяло това използване, тъй като, въпреки че е знаело за използването, не е предприело достатъчни мерки, за да го преустанови.

Според посочената юрисдикция този иск не води до прекъсване на срока за изгубване на права, тъй като Heitech и RW са уведомени за него едва след изтичането на пет години от отправяне на предупреждението, предхождащо предявяването на посочения иск.

Heitec подава касационна жалба пред запитващата юрисдикция.

Тази юрисдикция констатира, че изходът от производството по обжалване зависи от това дали правото на Heitec да иска преустановяване на нарушението на неговите права и правото на последващи искания съгласно член 21, параграфи 1 и 2 от Закона за марките, и съгласно член 54, параграфи 1 и 2 и член 111, параграф 2 от Регламент № 207/2009 е погасено по давност.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че преклузивният срок за исканията на Heitec, които по същество се отнасят до използването от Heitech на притежаваната от него германска марка, е уреден в член 21, параграф 1 от Закона за марките във връзка с член 125b, точка 3 от този закон, доколкото основание на тези искания е притежаваната от Heitec марка на Европейския съюз.

Запитващата юрисдикция уточнява, че с член 21, параграф 1 от Закона за марките се транспонира в германското право предвиденото в член 9 от Директива 2008/95 ограничаване в резултат на бездействие на правото на противопоставяне на използването на регистрирана марка, предоставено с марки (член 9, параграф 1 от Директива 2008/95) и с други знаци — сред които търговски наименования — използвани в търговската дейност (член 9, параграф 2 от Директива 2008/95).

Доколкото Heitec се противопоставя на използването на търговското наименование на Heitech, съгласно констатациите на запитващата юрисдикция преклузивният срок е уреден от член 21, параграф 2 от Закона за марките. В това отношение запитващата юрисдикция уточнява, че макар нормативното съдържание на тази разпоредба да надхвърля това на Директива 2008/95 и също така да не е отразено в член 54 от Регламент № 207/2009, същото следва да се тълкува въз основа на тълкуването, което следва да се даде на член 21, параграф 1 от Закона за марките в съответствие с тази директива.

Що се отнася до исканията на Heitec относно използването от Heitech на притежаваната от него марка на Европейския съюз, запитващата юрисдикция констатира, че относими са членове 54 и 110, както и член 111, параграф 2 от Регламент № 207/2009.

Тази юрисдикция отбелязва, че Висш областен съд Нюрнберг не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че в случая поне от 6 май 2009 г. е било налице „използване“ по смисъла на член 21, параграфи 1 и 2 от Закона за марките, както и на членове 54 и 111 от Регламент № 207/2009, и че Heitec е узнало за това с писмото от 6 май 2009 г., което Heitech му е изпратило. Освен това било безспорно, че Heitech не е упреквано, че е действало недобросъвестно.

С оглед на тези обстоятелства е необходимо да се определи в какво точно се изразява „търпимостта“ по смисъла на член 9 от Директива 2008/95, както и на членове 54 и 111 от Регламент № 207/2009.

В това отношение, от една страна, следва да се уточни дали е възможно да се изключи търпимост не само когато е предявен иск или подадена жалба пред административен или съдебен орган, но и в случай на отправяне на предупреждение. От друга страна, е необходимо да се определи дали в случай на иск, за да се определи дали той е предявен преди датата на изтичане на срока за изгубване на права, следва да се вземе предвид датата на подаване на исковата молба или датата на получаването ѝ от ответника. В този контекст би било важно да се уточни дали в това отношение е релевантен фактът, че връчването на посочения акт е било забавено по вина на притежателя на по-ранната марка.

Освен това следвало да се определи дали изгубването на право се отнася само до искането за преустановяване на нарушение или също така до последващи или свързани с него искания, каквито са исканията за заплащане на обезщетения за вреди, за предоставяне на информация и за унищожаване на стоки.

При тези обстоятелства Федерален върховен съд, Германия решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Може ли търпимост по смисъла на член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2008/95, както и на член 54, параграфи 1 и 2 и член 111, параграф 2 от Регламент № 207/2009 да бъде изключена не само при предявяване на иск или подаване на жалба по административен или съдебен ред, но също така и чрез действия, извършени без намесата на административен орган или съд?

2)  При утвърдителен отговор на първия въпрос:

представлява ли отправянето на предупреждение, с което притежателят на по-ранния знак изисква от притежателя на по-късния знак, преди да бъде заведено съдебно производство, да се задължи да преустанови използването на знака и да сключи споразумение за неустойка в случай на нарушение, действие, противостоящо на търпимостта по смисъла на член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2008/95, както и на член 54, параграфи 1 и 2 и член 111, параграф 2 от Регламент № 207/2009?

3) Кое е от значение за изчисляването на петгодишния период на търпимост по смисъла на член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2008/95, както и на член 54, параграфи 1 и 2 и член 111, параграф 2 от Регламент № 207/2009 в случай на съдебно обжалване — подаването на жалбата до съда или получаването на жалбата от ответника? В този контекст от значение ли е обстоятелството, че по вина на притежателя на по-ранната марка получаването на жалбата от ответника се забавя до момента, в който петгодишният период вече е изтекъл?

4) Обхваща ли изгубването на права съгласно член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2008/95, както и член 54, параграфи 1 и 2 и член 111, параграф 2 от Регламент № 207/2009, освен правото да се иска преустановяване на нарушението, и правото на последващи искания съгласно правото относно марките за възстановяване на вреди, предоставяне на информация и унищожаване?“.

Решението на съда:

1)  Член 9 от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките, както и членове 54, 110 и 111 от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Общността трябва да се тълкуват в смисъл, че действие като отправянето на предупреждение, с което притежателят на по-ранна марка или на друго по-ранно право се противопоставя на използването на по-късна марка, без обаче да направи необходимото, за да постигне правнообвързващо решение на спора, не прекратява търпимостта и следователно не води до прекъсване на срока за изгубване на права, посочен в тези разпоредби.

2)  Член 9 от Директива 2008/95, както и членове 54, 110 и 111 от Регламент № 207/2009 трябва да се тълкуват в смисъл, че предявяването на иск, с който притежателят на по-ранна марка или на друго по-ранно право иска обявяване на недействителност на по-късна марка или се противопоставя на използването ѝ, не може да се счита, че възпрепятства посоченото в тези разпоредби изгубване на права вследствие на търпимост, когато исковата молба, макар и подадена преди датата на изтичане на срока за изгубване на права, поради неполагането на дължима грижа от страна на ищеца не е отговаряла на изискванията на приложимото национално право, за да бъде връчена, и нередовностите са били отстранени едва след тази дата по причини, за които отговорност носи ищецът.

3) Член 9 от Директива 2008/95, както и членове 54, 110 и 111 от Регламент № 207/2009 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато притежателят на по-ранна марка или на друго по-ранно право по смисъла на тези разпоредби изгубва правото си да иска обявяването на по-късна марка за недействителна и да поиска преустановяване на използването ѝ, това изгубване на права не му позволява също така да предявява последващи или свързани искания, като например искания за присъждане на обезщетение за вреди, за предоставяне на информация или за унищожаване на стоки.

Чия е тежестта при доказване реалното използване на търговска марка?

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑183/21 Maxxus Group GmbH & Co. KG срещу Globus Holding GmbH & Co. KG.

Делото касае най-общо въпросът чия е тежеста при доказване реално използване на търговска марка. Предосторията е следната:

Globus е притежател на словната марка „MAXUS“. През юли 1996 г. тази марка е регистрирана в Германската служба за патенти и марки за редица стоки от класове 1—9 и 11—34.

Освен това Globus е притежател на следната фигуративна марка, регистрирана през май 1996 г. в Германската служба за патенти и марки за стоки от класове 1—9 и 11—34:

На 28 ноември 2019 г. Maxxus сезира Областен съд Саарбрюкен, Германия, който е запитващата юрисдикция, с искане по същество да бъдат отменени правата на Globus върху посочените в точки 13 и 14 от настоящото решение марки поради неизползване.

В подкрепа на искането си Maxxus изтъква, че през последните пет години Globus не е използвало тези марки по начин, който да гарантира запазването на правата му върху тях. Maxxus заявява, че е извършвало онлайн търсене, включително на уебсайта на Globus, което не е предоставило никакви данни за такова използване. При въвеждането на думата „MAXUS“ в приложението за вътрешно търсене на уебсайта на Globus се появяват два резултата, които се отнасяли до магазин за напитки във Фрайласинг (Германия), стопанисван от свързано с Globus дружество. От направените в интернет проучвания обаче било видно, че продаваните от последното дружество напитки са обозначени не с марката „MAXUS“, а с други марки на трети производители. Това се потвърждавало от проучвания, извършени във въпросния магазин от детективска агенция, упълномощена от Maxxus.

Globus оспорва тези твърдения и посочва, че е използвало двете разглеждани марки по начин, който гарантира запазването на правата му върху тях.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно практиката на Федерален върховен съд, Германия в производство по отмяна на марка поради неизползване следва да се прави разграничение между задължението за излагане на факти  и тежестта на доказване. Що се отнася до изложението на фактите, ищецът е длъжен да изложи по обоснован начин обстоятелствата, които доказват, че марката не е била използвана. Поради това тази страна трябва със собствени средства да извърши разследване, позволяващо да се установи дали притежателят е използвал съответната марка по такъв начин, че да гарантира запазването на правата си. Тъй като по принцип ищецът не познава търговския процес на притежателя на марката, последният би могъл да има задължение за така нареченото „вторично“ изложение на фактите. Що се отнася до тежестта на доказване на неизползването, тя се носи от ищеца.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че след постановяването на решение от 22 октомври 2020 г., Ferrari (C‑720/18 и C‑721/18, EU:C:2020:854, т. 82), в което Съдът постановява, че притежателят на марка носи тежестта да докаже, че тази марка е била „реално използвана“ по смисъла на член 12, параграф 1 от Директива 2008/95, посочената по-горе практика на Федерален върховен съд относно доказателствената тежест вече не е защитима. Тя счита обаче, че остава открит въпросът дали националното право може да продължи да възлага на ищеца задължението за излагане на фактите. Според нея на този въпрос трябва да се отговори утвърдително.

В това отношение запитващата юрисдикция уточнява разграничението в германското право между задължението за излагане на фактите и тежестта на доказване. Задължението за излагане на фактите налага на страната да изложи своите твърдения възможно най-конкретно, с риск да загуби процеса, ако не изпълни това задължение. Германското процесуално право възлага на ответника вторично задължение за излагане на факти. Всяка от страните е длъжна да направи проучвания в собствената си сфера на дейност. Тези различни тежести и задължения са разграничават от тежестта на доказване. Задължението за излагане на фактите се различава от тежестта на доказване в смисъл, че всяка страна е длъжна да представи фактите, които са ѝ известни или които могат да бъдат проучени, като положи разумни усилия.

Запитващата юрисдикция счита, че правото на Съюза, и по-специално Директива 2015/2436, допуска възлагането на задължението за излагане на фактите върху страната, която иска отмяна на дадена марка поради неизползване. Това задължение може да се обоснове с претегляне на интересите на съответните страни. В производство по отмяна на марка поради неизползване ищецът е длъжен да установи, доколкото е възможно, дали ответникът е използвал реално своята марка. Едва след такова проучване и изложение на резултатите от него последният трябва да бъде задължен да разкрие използването на марката си. Тъй като не се изисква никакъв конкретен правен интерес за подаване на искане за отмяна на марка поради неизползване, всяко лице би могло да принуди притежателя да оповести използването на своята марка, което би довело до сериозен риск от злоупотреби с процесуални права. Всъщност ищецът би могъл да принуди притежателя на съответната марка да се откаже от търговски тайни и да положи значителни усилия за проучване, за да докаже реалното използване на своята марка.

Тъй като Директива 2015/2436 не урежда националното производство във връзка с искане за отмяна на марка поради неизползване, запитващата юрисдикция счита, че решение от 22 октомври 2020 г., Ferrari (C‑720/18 и C‑721/18, EU:C:2020:854) допуска ищецът да носи задължение за излагане на фактите, както счита тази юрисдикция.

При тези обстоятелства Областен съд Саарбрюкен решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли правото на Съюза, по-специално Директива [2008/95], и по-специално член 12, съответно Директива [2015/2436], и по-специално членове 16, 17 и 19, да се тълкуват в смисъл, че полезното действие на тези разпоредби забранява тълкуване на националното процесуално право,

а)   което налага на ищеца в гражданско производство с предмет заличаване на марка с национална регистрация поради отмяната ѝ вследствие на неизползване задължение за излагане на факти и обстоятелства, различно от тежестта на доказване, и

б) което в рамките на това задължение за излагане на факти и обстоятелства изисква от ищеца,

–   доколкото е възможно за него, да обоснове в това производство неизползването на марката от ответника, и

–  освен това да извърши свое собствено проучване на пазара, което е съобразено с искането за заличаване и особеностите на съответната марка?“.

Решението на съда:

Член 19 от Директива (ЕС) 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, което в производство по искане за отмяна на марка поради неизползване изисква от ищеца да направи проучване на пазара относно евентуалното използване на тази марка от нейния притежател и доколкото е възможно, да представи обосновано в това отношение становище в подкрепа на искането си.

Дали хаштаг изразът #darferdas може да бъде търговска марка в Германия?

Дали фразата “#darferdas?”, означаваща на немски "Позволено ли му е това?", може да бъде търговска марка в Германия?

Това е въпросът на който Федералният патентен съд отговори наскоро. Казусът има следната предостария:

AS иска от немското патентно ведомство да регистрира като марка съставения от хаштаг знак „#darferdas?“ за стоки от клас 25 - „Облекла (в частност тениски), обувки, шапки и други принадлежности за глава“.

Ведомството отхвърля заявката, тъй като според него разглежданият знак е лишен от какъвто и да е отличителен характер.

AS обжалва това решение пред Федераления патентен съд, Германия.

С определение от 3 май 2017 г. тази юрисдикция отхвърля жалбата. Посоченият знак представлявал поредица от знаци и слято изписани думи, която се състои по същество от често използвани в немския език думи. Той бил само стилизирано представяне на тема за обсъждане. Хаштагът показвал единствено, че потребителите се приканват към обсъждане по въпроса „Darf er das?“ („Позволено ли му е това?“). Потребителите щели да разберат този въпрос, поставен по-специално на лицевата страна на тениски, като това, което е, а именно обикновена запитваща формулировка.

AS обжалва това определение пред Федераления върховен съд, Германия.

Според запитващата юрисдикция не може да се изключи, че използването на разглеждания знак върху лицевата страна на дрехи представлява само един от няколко начина на използване. Този знак би могъл да бъде поставен и върху етикета, зашит от вътрешната страна на дрехите. В този случай потребителите биха могли да възприемат посочения знак като марка, т.е. като указание за търговския произход на стоките.

Запитващата юрисдикция уточнява, че според собствената ѝ практика, за да се приеме, че даден знак притежава отличителен характер и оттам, че може да бъде регистриран като марка, не е необходимо всеки възможен начин на използване на този знак да е използване като марка. Било достатъчно използването да е логично и на практика да има съществени възможности този знак да се използва за стоките и услугите, за които се търси закрила, по начин, който да позволява на потребителите да го възприемат без затруднения като марка.

Посочената юрисдикция счита, че този подход би могъл да се съгласува с точка 55 от определение от 26 април 2012 г., Deichmann/СХВП (C‑307/11 P, непубликувано, EU:C:2012:254), според която член 7, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността (ОВ L 11, 1994 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146) не може да се тълкува в смисъл, че задължава Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) да разпростре конкретната проверка на отличителния характер спрямо форми на използване на заявената марка, различни от тази, която е установена като най-вероятна.

Тъй като обаче има съмнения в това отношение, Федераления върховен съд решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос, свързан с член 3, параграф 1, буква б) от Директива 2008/95:

„Има ли даден знак отличителен характер в случаите, когато са налице съществени на практика и логични възможности той да се използва като указание за търговския произход на съответните стоки и услуги, дори и да не става дума за най-вероятната форма на използване на знака?“.

Според Европейския съд:

Член 3, параграф 1, буква б) от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките следва да се тълкува в смисъл, че отличителният характер на знак, за който се иска регистрация като марка, трябва да се разглежда, като се вземат предвид всички релевантни факти и обстоятелства, включително всички вероятни начини на използване на заявената марка. При липса на други показатели последните съответстват на начините на използване, които с оглед на обичаите в съответния икономически сектор могат да бъдат съществени на практика.

На база това Федералният патентен съд на Германия приема, че фразата с хаштаг „#darferdas?“ може да се приеме за отличителна в ролята й на търговска марка, когато е поставена върху етикетите на дрехи, тъй като това е обичайно място за поставяне на търговски марки и вероятно потребителите да възприемат знака, като марка в тази връзка.

Източник: Michaela Ring, Adam Lai-Chieh Wan (Hoffmann Eitle) - Kluwer IP Law.

Дали част от Ферари може да бъде защитена, като нерегистриран европейски дизайн?

Генералният адвокат на Европейския съд H. SAUGMANDSGAARD ØE излезе със сатновище по дело Дело C‑123/20 Ferrari SpA срещу Mansory Design & Holding GmbH.

Най-общо делото касае въпросът дали отделни елементи от цялостен дизайн могат да бъдат защитени, като нерегистриран европейски дизайн. Казусът има следната предистория:

Ferrari е установен в Италия производител на състезателни и спортни автомобили. Върховият му модел FXX K няма разрешение за движение по пътищата и е предназначен само за управление по състезателни писти.

Ferrari представя FXX K за първи път на обществеността в съобщение за пресата от 2 декември 2014 г. Това съобщение съдържа следните две изображения, показващи превозното средство съответно отстрани и отпред:

Моделът Ferrari FXX K, от който са произведени ограничен брой автомобили, се предлага в два варианта, различаващи се само по цвета на намиращото се на предния капак „V“. В първия вариант, онагледен от представените по-горе изображения, това „V“ е черно, с изключение на долната му част, която е в основния цвят на превозното средство. Във втория вариант посоченото „V“ е изцяло черно.

Mansory Design, чийто управител е WH, е предприятие за преустройство по предпочитание на клиента (или „тунинг“) на луксозни автомобили. Както Mansory Design, така и WH са установени в Германия. От 2016 г. това дружество произвежда и продава набори от елементи за закрепване по предпочитание на клиента (наречени „тунинг комплекти“), чието предназначение е да променят видимия външен вид на Ferrari 488 GTB (градски нелимитиран модел серийно производство, който се предлага от 2015 г.), така че да го доближи до този на Ferrari FXX K.

Mansory Design предлага няколко „тунинг комплекта“, които позволяват преобразуването на Ferrari 488 GTB: „Front kit“, „Rear kit“, „Side set“, „Roof cover“ и „Rear wing“. Освен това, то предлага два различни варианта на „Front kit“, съответстващи на двата варианта на Ferrari FXX K: в първия вариант „V“ върху предния капак е черно, с изключение на долната му част, докато във втория е изцяло черно.

Цялостното преустройство на Ferrari 488 GTB предполага подмяната на голяма част от видимата каросерия. През март 2016 г. по време на Автосалона в Женева (Швейцария), Mansory Design представя такова преустройство под наименованието „Mansory Siracusa 4XX“.

Ferrari счита, че с предлагането на тези „тунинг комплекти“ Mansory Design нарушава правата, предоставяни от един или няколко нерегистрирани промишлени дизайна на Общността, на които той бил притежател.

Ferrari твърди, като главно основание, че с предлагането на „Front kit“ се нарушава първи нерегистриран промишлен дизайн на Общността за видимия външен вид на тази част от неговия модел FXX K, която включва V-образния елемент на предния капак, излизащия от центъра на този първи елемент и разположен надлъжно елемент, който наподобява перка („стрингер“), интегрирания в бронята преден спойлер на две нива и централния вертикален свързващ мост, който свързва предния спойлер и предния капак. Тази зона се приемала като единица, която определя индивидуалния облик на това превозно средство, и в същото време предизвиквала асоциация със самолет или автомобил от Формула 1. Според Ferrari този нерегистриран промишлен дизайн на Общността възниква с публикуването на съобщението за пресата от 2 декември 2014 г.

При условията на евентуалност Ferrari твърди, че притежава втори нерегистриран промишлен дизайн на Общността за видимия външен вид на предния спойлер на две нива, че този промишлен дизайн е възникнал с посоченото съобщение за пресата, но не по-късно от публикуването на 3 април 2015 г. на филм, озаглавен Ferrari FXX K — The Making Of, и че Mansory Design е нарушил и него с предлагането на пазара на „Front kit“.

При условията на евентуалност спрямо предходното Ferrari мотивира иска си с трети нерегистриран промишлен дизайн на Общността за цялата външна форма на Ferrari FXX K, видна на друго изображение на превозното средство, в което то е показано по диагонал и което също е включено в съобщението за пресата от 2 декември 2014 г.

Що се отнася до комплектите, предлагани за продажба на територията на Федерална република Германия, Ferrari предявява и претенции, основани на защита от имитация съгласно правото в областта на нелоялната конкуренция.

Ferrari предявява пред първоинстанционния съд иск за преустановяване на създаването, предлагането, разпространението на пазара, вноса, износа, използването или притежаването на спорните елементи за закрепване на територията на Европейския съюз, както и допълнителни искания (предоставяне на счетоводни данни, изтегляне на стоки, унищожаване и определяне на обезщетение за вреди). Областен съд, Германия отхвърля изцяло иска.

В производството пред въззивната инстанция Ferrari констатира, че е отпаднало основанието за произнасяне по същество по иска му за преустановяване на нарушението, както и по исканията му за изтегляне и унищожаване на продуктите, доколкото същите се основават на правата, предоставяни от посочените промишлени дизайни на Общността, чийто срок е изтекъл на 3 декември 2017 г.(3). Ferrari обаче поддържа по-специално исканията за обезщетение за претърпените от него вреди.

Въззивният съд отхвърля жалбата на Ferrari. Той приема по-специално че претенциите на това дружество, предявени на основание на претендираните нерегистрирани промишлени дизайни на Общността, са неоснователни. Според тази юрисдикция първият претендиран промишлен дизайн на Общността, който се отнася до частта на Ferrari FXX K, описана в точка 23 от настоящото заключение, не е възникнал, тъй като Ferrari не е доказало изпълнението на минималното изискване за наличие на „известна самостоятелност“ и „известна цялостност на формата“. Това дружество се позовавало само на произволно определена от него част от превозното средство. Вторият претендиран от Ferrari промишлен дизайн на Общността, който обхваща видимия външен вид на предния спойлер на две нива, също не е възникнал, тъй като не изпълнявал изискването за „цялостност на формата“. Колкото до третия промишлен дизайн за цялата външна форма на Ferrari FXX K той действително е възникнал, но не бил нарушен от Mansory Design.

Тогава Ferrari подава ревизионна жалба пред Федерален върховен съд. Последната юрисдикция счита, че изходът на делото по тази жалба в частта, която се отнася до исканията, основани на нарушение на правата, предоставяни от претендираните от Ferrari нерегистрирани промишлени дизайни на Общността, зависи от тълкуването на Регламент № 6/2002.

По-точно следва да се изясни при какви условия видимият външен вид на част от продукт може да се ползва от закрила на нерегистриран промишлен дизайн на Общността съгласно този регламент.

В този контекст запитващата юрисдикция иска да се установи, от една страна, дали общодостъпността по смисъла на член 11, параграф 2 от Регламент № 6/2002 на изображението на продукт в неговата цялост е равносилна на общодостъпност на промишлените дизайни на частите от този продукт.

Ако това е така, запитващата юрисдикция иска да се установи, от друга страна, дали за да може видимият външен вид на част от продукт да е самостоятелен промишлен дизайн, отделен от цялостния дизайн на този продукт, същият трябва да проявява, както постановява апелативният съд, „известна самостоятелност“ и „известна цялостност на формата“, което дава възможност да се установи, че видимият външен вид на тази част не се губи напълно във видимия външен вид на посочения продукт, а напротив, създава общо впечатление, независимо от цялостната форма.

При тези обстоятелства Федерален върховен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Може ли чрез оповестяването на цялостно изображение на продукт по смисъла на член 11, параграф 1 и параграф 2, първо изречение от Регламент (ЕО) № 6/2002 да възникне нерегистриран промишлен дизайн на Общността за отделни части от продукта?

2) При утвърдителен отговор на първия въпрос:

Кой правен критерий следва да се прилага в рамките на проверката на оригиналността съгласно член 4, параграф 2, буква б) [и] член 6, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 6/2002 при определянето на общото впечатление в случай на част, която — подобно на част от каросерията на превозно средство — е включена в съставен продукт? Може ли по-специално да се вземе предвид обстоятелството дали във възприятието на информирания потребител видимият външен вид на частта не се губи напълно във видимия външен вид на съставния продукт, а проявява известна самостоятелност и цялостност на формата, което дава възможност да се определи цялостно естетическо впечатление, което е независимо от цялостната форма?“.

Мнението на Генералния адвокат:

„1) Член 11, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 6/2002 на Съвета от 12 декември 2001 година относно промишления дизайн на Общността трябва да се тълкува в смисъл, че общодостъпността на целия промишлен дизайн на даден продукт, като видимия външен вид на автомобил, прави общодостъпен и промишления дизайн на част от този продукт, като видимия външен вид на част, включваща някои елементи на каросерията на този автомобил, стига този промишлен дизайн да може ясно да се идентифицира по време на действието по оповестяване.

2) Член 3, буква а) от Регламент № 6/2002 трябва да се тълкува в смисъл, че представлява „видим външен вид на […] част от [продукт]“ по смисъла на тази разпоредба, който подлежи на закрила като промишлен дизайн на Общността, видима зона от продукт, очертана от особеностите на линиите, контурите, цветовете, формите или пък строежа. При проверката дали даден промишлен дизайн отговаря на това определение не следва да се прилагат допълнителни критерии като тези за „самостоятелност“ или за „цялостност на формата“.

Международният Олимпийски Комитет спечели казус относно олимпийска марка в Германия

Международният Олимпийски Комитет спечели казус за търговска марка в Германия асоциираща с олимпийските игри.

Казусът касае следната заявена през 2012 година комбинирана немска марка в класове 28, 35 и 41:

Патентното ведомство на страната отказва марката на абсолютни основания - използване на символи на Олимпиадата защитени от специален закон OlympSchG. Според този закон никой не може да използва названия, като Olympiade", "Olympia", "olympisch" самостоятелно или в комбинация с други думи. Освен това съществува риск от свързване на заявената марка с олимпийските игри.

Решението е обжалвано и отменено, в резултат на което Международния Олимпийски Комитет подава опозиция на база по-ранна марка OLYMPIC. 

Странно но този път Патентното ведомство отхвърля опозицията. Решението е обжалвано пред немският федерален патентен съд, който също отхвърля опозицията, приемейки марките за недостатъчно сходни. 

Следва ново обжалване пред федералният върховен съд на страната. В своето решение съдът приема, че опозицията е валидна. Фактът че има самостоятелно законодателство защитаващо символите на Олимпиадата не ограничава възможността на Олимпиския комитет да подаде опозиция на база регистрирана марка.

При сравнение на марките, съдът приема, че е налице сходство. Изображението на пламък асоциира с олимпийският огън. По-долната инстанция не е отчела добре сходството между елемента Olimpics и Olimpic, наличната репутация на по-ранната марка, както и описателният характер на думата Retro. Поради това решението е върнато за преразглеждане.

Източник: Yvonne Stone, Jana Bogatz - D Young & Co LLP for Lexology.

До каква степен споделянето на съдържание чрез линкове в интернет е законно - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑392/19 VG Bild-Kunst срещу Stiftung Preußischer Kulturbesitz, което има следната предистория:

SPK е операторът на Deutsche Digitale Bibliothek (наричана по-нататък „DDB“), дигитална библиотека за култура и знание, която свързва в мрежа германски културни и научни институции.

На уебсайта на DDB има връзки към дигитализирано съдържание, съхранявано на уебпорталите на участващите институции. Самата DDB, в качеството си на „дигитална витрина“, съхранява обаче само миниатюрни изображения (thumbnails), а именно версии на изображения в умален размер спрямо този на оригиналния обект. Когато потребителят кликне върху едно от тези миниатюрни изображения, той се пренасочва към страницата, отнасяща се до разглеждания обект на сайта на DDB, която съдържа увеличена версия на разглежданото миниатюрно изображение в резолюция 440×330 пиксела. При кликване върху това увеличено изображение или използване на функцията „лупа“, в прозорец за показване на наслагващо изображение на текущата страница (lightbox) се показва още по-увеличена версия на посоченото миниатюрно изображение с максимална резолюция 800×600 пиксела. Освен това бутонът „Показване на обекта на изходния сайт“ съдържа директна връзка към уебсайта на предоставящата разглеждания обект институция, било към началната ѝ страница, било към страницата, която се отнася до този обект.

VG Bild-Kunst поставя сключването на лицензионен договор със SPK за ползването на неговия каталог от произведения под формата на миниатюрни изображения в зависимост от включването на разпоредба, съгласно която лицензополучателят се задължава при използване на произведенията и закриляните обекти, които са предмет на договора, да прилага ефективни технически мерки срещу фрейминг от страна на трети лица по отношение на миниатюрните изображения на тези представени на уебсайта на DDB произведения или закриляни обекти.

Тъй като счита, че такова договорно условие не е разумно от гледна точка на приложимата правна уредба в областта на авторското право, SPK предявява иск пред Областен съд Берлин, Германия, с който цели да се установи, че VG Bild-Kunst е длъжно да предостави на SPK посочения лиценз, без последният да е обвързан с прилагането на такива технически мерки.

Областен съд Берлин отхвърля иска. Решението на този съд е отменено от Висш областен съд Берлин, Германия по жалба на SPK. С ревизионната си жалба VG Bild-Kunst иска отхвърлянето на иска на SPK.

Федерален върховен съд, Германия уточнява, от една страна, че съгласно член 34, параграф 1, първо изречение от VGG, с който се транспонира член 16 от Директива 2014/26, организациите за колективно управление са длъжни при поискване да предоставят на всяко лице при разумни условия лиценз за използване на правата, чието управление им е поверено.

От друга страна, съгласно съдебната практика на тази юрисдикция, установена в периода, през който се прилага националното законодателство, отменено с VGG — съдебна практика, която според запитващата юрисдикция не е загубила цялата си релевантност, дружествата за колективно управление на права по изключение могат да не изпълнят задължението си и да откажат да предоставят лиценз за използване на правата, чието управление им е поверено, ако този отказ не представлява злоупотреба с монополно положение и ако на искането за предоставяне на лиценз може да се противопоставят по-висши легитимни интереси. В това отношение, за да се определи дали е налице обективно обосновано изключение, следва да се претеглят интересите на заинтересованите лица, като се вземат предвид целта на закона и целта, стояща в основата на това принципно задължение на дружествата за колективно управление.

Изходът на производството по ревизионната жалба зависи от това дали, противно на постановеното от апелативния съд, вграждането чрез фрейминг на уебсайта на трето лице на произведение, което е предоставено на разположение на уебсайт като този на DDB със съгласието на носителя на правата, в случая VG Bild-Kunst, представлява публично разгласяване на произведението по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, когато заобикаля мерки за защита срещу фрейминг, приети от носителя на правата или наложени от него на лицензополучателя. Ако това е така, правата на членовете на VG Bild-Kunst биха могли да бъдат засегнати и VG Bild-Kunst би могло с основание постави предоставянето на лиценз на SPK в зависимост от условието последното да поеме задължение в лицензионния договор да прилага такива защитни мерки.

Запитващата юрисдикция счита, че когато миниатюрни изображения са вградени чрез фрейминг на сайта на трето лице при заобикаляне на технически мерки за защита, приети или наложени от носителя на правата, подобно вграждане представлява разгласяване пред нова публика. Ако случаят не е такъв, правото на публично разгласяване на произведение в интернет би било фактически изчерпано, в противоречие с член 3, параграф 3 от Директива 2001/29, веднага щом до това произведение е предоставен свободен достъп на всички интернет потребители на уебсайт с разрешението на носителя на правата, без този носител да може да запази контрола върху икономическото използване на своето произведение и да си осигури подходящо участие в използването му за икономически цели.

Тъй като обаче има съмнения относно отговора, който следва да се даде на този въпрос предвид практиката на Съда във връзка с фрейминга (определение от 21 октомври 2014 г., BestWater International, C‑348/13, непубликувано, EU:C:2014:2315) и със свободата на изразяване на мнение и на информация, гарантирана с член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), в контекста на цифровите технологии (решение от 8 септември 2016 г., GS Media, C‑160/15, EU:C:2016:644, т. 45), от която съдебна практика следва, че хипервръзките допринасят за доброто функциониране на интернет, както и за обмена на мнения и на информация Федерален върховен съд решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Представлява ли вграждането чрез фрейминг на уебсайт на трето лице на произведение, което се намира на разположение на свободно достъпен уебсайт със съгласие на носителя на правата, публично разгласяване на произведението по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, ако това вграждане се осъществява при заобикаляне на мерките за защита срещу фрейминг, приети или наложени от носителя на правата?“.

Решението на съда:

Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че вграждането на произведения, защитени с авторско право и предоставени на публично разположение на друг уебсайт при условията на свободен достъп с разрешението на носителя на авторското право, на уебсайт на трето лице чрез техниката на фрейминга представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба, когато това вграждане заобикаля мерките за защита срещу фрейминга, приети или наложени от този носител на права.

Решение на Европейския съд по казус за търговски марки между Husqvarna и Lidl

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C-607/19 Husqvarna AB срещу Lidl Digital International GmbH & Co. KG. Предисторията на казусът е следната:

Husqvarna произвежда инструменти за поддръжка на паркове и градини. То е притежател на триизмерната марка на ЕС, регистрирана на 26 януари 2000 г. под № 456244 за стоките „пръскачки“.

От юли 2014 г. до януари 2015 г. Lidl предлага за продажба комплект спираловиден маркуч, който се състои от спираловиден маркуч, пръскачка и съединителна муфа.

Husqvarna смята, че продуктът, пуснат в продажба от Lidl, нарушава притежаваната от него марка, поради което предявява иск за нарушение срещу Lidl пред Областен съд Дюселдорф, Германия, като иска нарушението да бъде преустановено и да му бъде присъдено обезщетение за вреди.

От своя страна Lidl предявява насрещен иск за прекратяването на правата на Husqvarna върху разглежданата в главното производство марка поради нейното неизползване.

Областен съд Дюселдорф  уважава исканията на Husqvarna и отхвърля предявения от Lidl насрещен иск.

Lidl обжалва решението на този съд пред Висш областен съд Дюселдорф, Германия, който след последното съдебно заседание, състояло се пред него на 24 октомври 2017 г., отменя посоченото съдебно решение и прекратява правата на Husqvarna върху разглежданата в главното производство марка, считано от 31 май 2017 г.

За тази цел Висш областен съд Дюселдорф приема, че релевантна за изчисляването на непрекъснатия период на неизползване е не датата, на която Lidl е предявило насрещния си иск, а именно през септември 2015 г., а датата на последното проведено пред него съдебно заседание, а именно 24 октомври 2017 г. Този съд констатира, че стоките, защитени с разглежданата в главното производство марка, вече не са били пускани в продажба от май 2012 г. и че от това следва да се направи изводът, че непрекъснатият петгодишен период по член 51, параграф 1, буква a) от Регламент № 207/2009 все още не е изтекъл към датата на предявяване на насрещния иск за отмяна, но е изтекъл към датата, на която е проведено последното съдебно заседание.

Husqvarna подава ревизионна жалба пред запитващата юрисдикция Федерален върховен съд, Германия.

Според запитващата юрисдикция разрешението на висящия пред нея спор зависи най-напред от отговора на въпроса дали определянето на датата, релевантна за изчисляване на петгодишния период по член 51, параграф 1, буква a) от Регламент № 207/2009 и по член 58, параграф 1, буква а) от Регламент 2017/1001, се урежда от тези регламенти и, ако това е така, от определянето на тази дата.

Тя счита, че нито в член 51, параграф 1, буква а) от Регламент № 207/2009, нито в член 58, параграф 1, буква а) от Регламент 2017/1001 се посочва датата, която трябва да се вземе предвид при изчисляването на предвидения в тези разпоредби петгодишен период на неизползване, когато е предявен насрещен иск за отмяна на съответната марка на ЕС.

В това отношение запитващата юрисдикция смята, че този въпрос е от процесуално естество и че при липса на каквото и да е уточнение в Регламент № 207/2009 и Регламент 2017/1001 той се урежда от националното право. Този извод произтичал от тълкуването на член 14, параграф 3 във връзка с член 101, параграф 3 от Регламент № 207/2009 и на член 17, параграф 3 във връзка с член 129, параграф 3 от Регламент 2017/1001, както следвало от решение от 22 юни 2016 г., Nikolajeva (C-280/15, EU:C:2016:467, т. 28).

Запитващата юрисдикция посочва, че съгласно германското гражданскопроцесуално право съдът трябва да основе решението си на всички доводи и факти, изтъкнати преди датата на приключване на последното съдебно заседание. В случай на възражение за отмяна, повдигнато в производство по иск за нарушение, германското право в областта на марките, и по-специално член 25, параграф 2, първо изречение от MarkenG предвижда, че при изчисляване на петгодишния срок на използване трябва да се вземе предвид датата на предявяване на иска. Ако обаче периодът на неизползване изтича едва след предявяването на иска, съгласно член 25, параграф 2, второ изречение от MarkenG следва да се вземе предвид датата на приключването на съдебното заседание. Освен това член 55, параграф 3, второ изречение от MarkenG предвижда, че в случай на иск за обявяване на дадена марка за недействителна поради наличието на по-ранна марка, при възражение от страна на ответника притежателят на марката трябва да докаже, че тя е била използвана през последните пет години преди приключването на съдебното заседание.

Ако се отговори, че както Регламент № 207/2009, така и Регламент 2017/1001 определят датата, с оглед на която трябва да се преценява изтичането на петгодишния срок, запитващата юрисдикция счита, че следва да се вземе предвид последното съдебно заседание пред въззивния съд.

В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че в подкрепа на подобно разрешение е съображение 24 от Регламент 2017/1001, съгласно което защитата на марките на ЕС е оправдана само когато те са реално използвани. Тя добавя, че вземането предвид на датата на последното съдебно заседание при изчисляване на петгодишния период на неизползване на марката на ЕС е в съответствие с изискването за процесуална икономия, тъй като няма да се налага ищецът по насрещния иск да предявява отново иск, ако посоченият период изтече в хода на производството.

Предвид посоченото по-горе Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Ако насрещен иск за отмяна на марка на ЕС е предявен преди изтичането на петгодишния период на неизползване, определянето на датата, която в контекста на приложението на член 51, параграф 1, буква а) от Регламент № 207/2009 и член 58, параграф 1, буква а) от Регламент 2017/1001 е релевантна за изчисляването на периода на неизползване, урежда ли се от тези регламенти?

2) При утвърдителен отговор на първия въпрос: ако насрещен иск за отмяна на марка на ЕС е предявен преди изтичането на петгодишния период на неизползване, трябва ли при изчисляването на петгодишния период на неизползване съгласно член 51, параграф 1, буква а) от Регламент № 207/2009 и член 58, параграф 1, буква а) от Регламент 2017/1001 да се вземе предвид датата на предявяване на насрещния иск или датата на последното заседание пред въззивната инстанция?“.

Решение на съда:

Член 51, параграф 1, буква а) от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно [марката на Европейския съюз] трябва да се тълкува в смисъл, че при предявяване на насрещен иск за отмяна на марка на Европейския съюз датата, която трябва да се вземе предвид, за да се определи дали е изтекъл предвиденият в тази разпоредба непрекъснат петгодишен период, е датата на предявяване на насрещния иск.

Дали "MALLE" означава Майорка?

EUIPO излезе наскоро с решение по отношение на това дали думата MALLE може да бъде разбрана, като географското наименование за Майорка.

Казусът касае регистрирана европейска марка MALLE  в класове 9, 35, 38 и 41. След като получава регистрация на тази марка нейният притежател започва да притиска всеки, който използва това име във връзка с посочените стоки и услуги.

Проблемът е че MALLE  е често използвана дума в разговорният език в Германия за Майорка.

Поради тази причина е подадено искане за заличаване регистрацията на марката на абсолютни основания - обозначаване на географски произход.

EUIPO излиза с решение за заличаване на марката. Според ведомството предоставеният доказателствен материал (множество медийни публикации в продължение на десетилетия) показва безспорно, че потребителите в Германия използват думата MALLE за идентификация на остров Майорка.

Фактът че думата има значение само за една страна от Европейския съюз е достатъчно за да се приеме, че тя е неотличителна във връзка с посочените стоки и услуги.

В момента има сходно производство и срещу национална марка MALLE  в Германия.

Източник: Yvonne Draheim - Hogan Lovells за Lexology

Кога информация в сайтове не нарушава права върху търговска марка?

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑684/19 mk advokaten GbR срещу MBK Rechtsanwälte GbR, което касае следния казус:

Адвокатско дружество „MBK Rechtsanwälte“, установено в Мьонхенгладбах (Германия), притежава германска марка, състояща се от фирмата на това дружество, „MBK Rechtsanwälte“. Тази марка е регистрирана за правни услуги.

„mk advokaten“, установено в Клеве (Германия), също е адвокатско дружество. Първоначално то извършва дейността си под фирма „mbk Rechtsanwälte“ и под съответната фирма на нидерландски език „mbk advokaten“. След иск за установяване на нарушение на права върху марка, предявен от „MBK Rechtsanwälte“, обаче с решение от 17 октомври 2016 г. Областен съд Дюселдорф, Германия забранява на „mk advokaten“ да използва, под страх от налагане на имуществена санкция, групата букви „mbk“ в търговската дейност, за правни услуги. Това решение е влязло в сила.

Впоследствие се оказва, че ако се използва управляваната от дружество „Google“ интернет търсачка, при въвеждане на израза „mbk Rechtsanwälte“ излизат няколко справочни интернет сайта на предприятия, като уебсайта www.kleve-niederrhein-stadtbranchenbuch.com, в които е поместена обява за правните услуги на „mk advokaten“.

Тъй като счита, че така е доказано, че наложената от Областен съд Дюселдорф забрана не е спазена, „MBK Rechtsanwälte“ иска от тази юрисдикция да наложи имуществена санкция на „mk advokaten“.

По отношение на обявите в интернет дружество „mk advokaten“ твърди в своя защита, че единствено се било записало в онлайн указателя „Das Örtliche“ и че с решението от 17 октомври 2016 г. на Областен съд Дюселдорф то заличило този запис за всеки знак, съдържащ групата от букви „mbk“. „mk advokaten“ смята, че няма никакво друго задължение, защото никога не било искало да фигурира на други уебсайтове.

Областен съд Дюселдорф уважава искането на „MBK Rechtsanwälte“. Тази юрисдикция констатира, че поместената на въпросните уесайтове обява облагодетелства „mk advokaten“ и се базира на обявата, която последното дружество е възложило да се помести в указателя „Das Örtliche“. Тя налага имуществена санкция на „mk advokaten“, тъй като след решението от 17 октомври 2016 г. то заличило само публикуваната в този указател обява.

„mk advokaten“ обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, Върховен областен съд Дюселдорф, Германия.

Според последната юрисдикция разрешаването на спора, поставен за разглеждане пред нея, зависи от тълкуването на член 5, параграф 1 от Директива 2008/95.

Тя посочва, че съгласно постоянната германска съдебна практика, когато поместена на уебсайт обява нарушава право на другиго, поръчалото тази обява лице е длъжно не само да я заличи от този уебсайт, но и да провери с помощта на обичайните търсачки дали оператори на други уебсайтове не са възпроизвели посочената обява, и ако това е така, да направи сериозен опит за заличаването на тези последващи записи.

Според нея тази съдебна практика изхожда от съображението, че всяко показване на обявата облагодетелства лицето, чиито стоки или услуги се рекламират по този начин. Ето защо при нарушение на право на другиго това лице трябва да предприеме необходимите действия, за да се заличат всички срещания на съответната обява в интернет.

Запитващата юрисдикция има съмнения дали тази германска съдебна практика е съобразена с принципите, които произтичат от решение от 3 март 2016 г., Daimler (C‑179/15, EU:C:2016:134), тъй като по нейно мнение в него Съдът е възприел друг подход по отношение на обяви, засягащи чужда марка. Този подход би могъл да се пренесе към делото, поставено за разглеждане пред запитващата юрисдикция.

Тя посочва, че наистина по делото, по което е постановено цитираното решение на Съда, обявата, предмет на разглеждания по това дело спор, най-напред е била законосъобразна, докато по настоящото дело обявата, която „mk advokaten“ е поръчало да бъде публикувана онлайн, изначално нарушава чужда марка. Според нея значението на тази разлика за тълкуването на термина „използване“ по смисъла на член 5, параграф 1 от Директива 2008/95 обаче не изглежда ясно.

При тези обстоятелства Върховен областен съд Дюселдорф решава да спре производството по делото и да постави следния преюдициален въпрос на Съда:

„Извършва ли трето лице, споменато в публикуван на уебсайт запис, който съдържа знак, идентичен с марка, използване на тази марка по смисъла на член 5, параграф 1 от Директива 2008/95, ако записът не е бил поместен там от самото трето лице, а е бил взет от оператора на уебсайта от друг запис, който третото лице е поместило по увреждащ марката начин?“

Решението на съда:

Член 5, параграф 1 от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките трябва да се тълкува в смисъл, че лицето, което извършва търговска дейност и е възложило да бъде поместена на уебсайт обява, нарушаваща чужда марка, не използва идентичния с тази марка знак, когато операторите на други уебсайтове възпроизвеждат тази обява, като по своя инициатива и от свое име я публикуват на тези други сайтове.

Върховният съд в Германия блокира Единният патентен съд на ЕС

Федарелният върховен съд на Германия излезе с решение относно въпросът дали приетото в Германия законодателството за Единният патентен съд на ЕС е конституционно съобразено.

Според съда това не е така. Причината е във факта, че решението за утвърждаването на това законодателство не е прието с мнозинство от две трети, както изисква конституцията на страната в случаи на примане на международно законодателство. В случаи в които има трансфер на правомощия от национален към международен орган, както това е при Единният патентен съд, се изисква мнозинство от две трети.

Това реално може да сложи край на инициативата за Единният патентен съд. Макар Германия да може да прегласува решението си в парламента, това най-вероятно ще изисква много време, време през което и други държави могат да отхвърлят това законодателство.

Източник: WIPR.

Общият съд на ЕС откри сходство между марки за вино

Общият съд на Европейския съюз излезе с решение по дело Case T‑239/19 Vinos de Arganza, срещу Nordbrand Nordhausen GmbH. Делото касае опит за регистрация на следната комбинирана европейска марка за клас 33 - вино:

Срещу тази заявка е подадена опозиция на основата на по-ранна словна немска марка BELCANTO в клас 33 - алкохолни напитки.

EUIPO потвърждава опозицията. Доводите за това са наличието на идентичност между стоките от една страна и сходство на знаците от друга. Марките са сходни във визуално и фонетично естество и неотрални в концептуално, тъй като двете думи нямат конкретно значение за потребителите в Германия.

Съдът потвърждава това решение.

Интересното в този казус е че обикновенно практиката при сравнение на подобни знаци е да отделя по-голямо значение на началото им, което в случая е различно. Тук обаче преценката е, че поради идентичността на стоките и най-вече фонетичното сходство е възможно да се породи объркване сред потребителите относно двете марки.

MIM е сходна марка на MUMM според Общия съд на ЕС

Общият съд на Европейския съюз излезе с решение по дело T‑589/18 Vins el Cep, SL срещу EUIPO. Делото касае опит за регистрация на следната европейска марка за клас 33 Алкохолни напитки (с изключение на бира):

Срещу тази марка е подадена опозиция на база по-ранни марки ММ, MUMM и следната комбинирана марка, всички в клас 33:

EUIPO потвърждава опозицията приемайки наличие на възможност за объркване на потребителите. Според ведомството доминиращ елемент в заявената марка е словната част MIM. Той е сходен на по-ранните марки MM и MUMM поради еднаквите начални и крайни букви. Фонетично марките също са сходни. В концептуално естество знаците не са сходни поради факта, че думата MUMM означава кураж на немски. Във визуално отношение марките са сходни. Наличието на думата Nature в по-късната марка не намалява възможността за объркване, тъй като тя има второстепенно значение при възприятието й от потребителите.

Решението е потвърдено от Общия съд.

Европейското патентно ведомство е готово да издава така наречените единни патенти на ЕС

Европейското патентно ведомство оповести официално готовността си да започне издаване на така наречените единни европейски патенти, които ще покриват територията на всички страни членки.

Според ведомството то разполага с необходимата организация и възможностти да стартира тази дейност.

Както е известно въвеждането на еддиния патент в ЕС към момента е блокирано от дело пред Върховният съд на Германия, което цели да отговори на въпроса дали страната може да ратифицира споразумението за тази патентна закрила.

Другият висящ въпрос е Brexit и дали Обединеното кралство ще остане в споразумението след излизането си от Европейския съюз. Най-големият проблем в това отношение е нежеланието на правителството във Великобритания страната на бъде обект на каквито и да е било решения от страна на Европейския съд, който ще бъде натоварен с разглеждане на дела свързани с единния патент.

За повече информация тук.

Атака срещу розовият цвят на Deutsche Telekom

Застрахователната компания  Lemonade заведе съдебно дело срещу Deutsche Telekom относно притежавани от последната компания цветови марки. Делото е в отговор на атака от страна на немската компания за нарушаване на нейни права върху въпросните марки.

Както е известно Deutsche Telekom използва цвят розово за своите основни брандове, като притежава серия от регистрирани марки в ЕС за този цвят.

От своя страна Lemonade също използва този цвят в своя маркетинг. Според компанията подобна атака е крайно недопустима, първо поради факта, че монополизацията от една компания на един от основните цветове в спектъра е неприемлива и второ поради факта, че Deutsche Telekom оперира в съвсем различна индустрия.

За момента Lemonade е преустановила използването на розовия цвят в своите активности но очевидно съдебните битки ще продължат.

Източник: WIPR.

Успех за Google относно права върху публикации в ЕС, поне за сега

Европейският съд излезе с решение по дело C‑299/17 VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH срещу Google LLC.

Делото касае следното:

VG Media е признато в Германия дружество за колективно управление, което защитава авторското право и сродните му права на частни телевизионни канали и радиостанции, както и правата за цифрово публикуване на съдържание. В този контекст VG Media сключва с притежателите на права „договор за телевизионно и радиоразпространение и издателска дейност“, с който те му отстъпват за изключително управление своите права към съответния момент, както и правата, които ще им бъдат предоставени по време на изпълнение на договора, върху периодични издания, чиито производители са те.

Google управлява няколко търсачки в интернет, сред които по-специално едноименната търсачка, и автоматизиран информационен сайт (Google News). С въвеждането на ключова дума и активирането на функцията за търсене, в интернет търсачката Google се появява кратък текст или откъс от текст (Snippet) с миниатюрно изображение, чрез което потребителят може да прецени релевантността на посочения уебсайт предвид информационните си потребности. В информационния сайт Google News под формата на списание се поместват новини от ограничен брой източници на информация. Информацията в този сайт се събира с компютри посредством алгоритъм, който използва голям брой източници на информация. На този сайт Snippet се появява като кратко резюме на статията от съответния уебсайт, което често възпроизвежда нейните уводни изречения.

Освен това посредством своите онлайн услуги Google публикува срещу заплащане рекламните съобщения на трети лица на собствените си уебсайтове, както и на уебсайтовете на трети лица.

VG Media предявява пред запитващата юрисдикция иск за обезщетение срещу Google по същество, затова че използва, считано от 1 август 2013 г., откъси от текстове, от изображения и от анимирани изображения, които са на членове на VG Media, без обаче да плаща възнаграждение за показването на резултати от търсенията и на новини в резюме.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали членове 87f и 87 g от UrhG са приложими към спора по главното производство. Всъщност тя пита дали тези разпоредби, които произтичат от изменението от 1 август 2013 г. на UrhG, е трябвало да бъдат съобщени на Комисията в своя проектовариант, в съответствие с предвиденото в член 8, параграф 1, първа алинея от Директива 98/34. В това отношение запитващата юрисдикция припомня практиката на Съда, според която разпоредбите, приети в нарушение на предвиденото в тази разпоредба задължение за уведомяване, са неприложими и поради това не могат да бъдат противопоставени на частноправните субекти.

При тези обстоятелства Landgericht Berlin (Областен съд Берлин, Германия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли по смисъла на член 1, точки 2 и 5 от [Директива 98/34] правило, което не е специално насочено към услугите, определени в [тази точка 2],

и ако отговорът е отрицателен,

2) национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли технически регламент по смисъла на член 1, точка 11 от [Директива 98/34], и по-конкретно задължително правило, свързано с предоставянето на услуга?“.

Решение на съда:

Член 1, точка 11 от Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти и правила относно услугите на информационното общество, изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г., трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба като разглежданата в главното производство, която забранява само на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги, обработващи съдържание по аналогичен начин, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява „технически регламент“ по смисъла на тази разпоредба, чийто проект трябва да бъде предварително предоставен на Европейската комисия съгласно член 8, параграф 1, първа алинея от Директива 98/34, изменена с Директива 98/48.

Авторско право върху военни доклади - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с решение по дело C‑469/17 Funke Medien NRW GmbH срещу Bundesrepublik Deutschland. Делото касае следният казус относно авторско право върху ваенни доклади, за който писахме тук относно мнението на Генералния адвокат на съда:

Федерална република Германия ежеседмично получава военен ситуационен анализ за мисиите и операциите в чужбина на Bundeswehr (федералната армия в Германия) и за промените в обстановката в района на мисиите и операциите. Изготвените анализи, наречени „Unterrichtung des Parlaments“ („Информация за парламента“, по-нататък „UdP“), се изпращат на някои членове на Bundestag (Федерален парламент, Германия), на отдели в Bundesministerium der Verteidigung (Федерално министерство на отбраната, Германия) и на други федерални министерства, както и на някои служби на подчинение на Федералното министерство на отбраната. UdP се считат за „класифицирана информация за служебно ползване“, а тази квалификация отговаря на най-ниското от общо четири нива на поверителност, предвидени в германското право. Наред с това Федерална република Германия публикува синтезирани варианти на UdP, наречени „Unterrichtung der Öffentlichkeit“ („Информация за обществеността“), които са публично достъпни без ограничения.

Funke Medien поддържа интернет портала на германския ежедневник Westdeutsche Allgemeine Zeitung. На 27 септември 2012 г. то подава искане за достъп до всички UdP, изготвени в периода от 1 септември 2001 г. до 26 септември 2012 г. Това искане е отхвърлено от компетентните органи с мотива, че разгласяването на информацията, съдържаща се в UdP, можело да засегне неблагоприятно чувствителни интереси на федералната армия, свързани със сигурността. В тази връзка посочените органи изтъкват наличието на редовно публикувана информация за обществеността, която представлява вариант на UdP, който не засяга тези интереси. По неизвестен начин Funke Medien все пак получава голяма част от UdP, които частично публикува с названието „Afghanistan Papiere“ („Документи за Афганистан“) и които могат да се преглеждат на неговия уебсайт като сканирани поединично страници, придружени от въведение, допълнителни линкове и покана за взаимодействие.

Тъй като счита, че по този начин Funke Medien е нарушило авторското ѝ право върху UdP, Федерална република Германия предявява срещу него иск за преустановяване на нарушението, който е уважен от Landgericht Köln (Областен съд Кьолн, Германия). Подадената от Funke Medien въззивна жалба е отхвърлена от Oberlandesgericht Köln (Висш областен съд Кьолн, Германия). В ревизионната си жалба до запитващата юрисдикция Funke Medien поддържа искането си за отхвърляне на иска за преустановяване на нарушението.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че мотивите на Oberlandesgericht Köln (Висш областен съд Кьолн) се основават на предпоставката, че UdP могат да се ползват от авторскоправна закрила като „литературни произведения“ и не представляват служебни текстове, изключени от такава закрила. Тя все пак подчертава, че въпросният съд не е направил никакви констатации относно конкретните особености, позволяващи да се изведе творческата отличителност на UdP.

С оглед на това запитващата юрисдикция счита, че е изключено да се отмени решението на Oberlandesgericht Köln (Висш областен съд Кьолн), на когото делото да бъде върнато, за да му се предостави възможност a posteriori да направи констатации в посочения смисъл, ако нарушението на авторското право върху UdP, каквото следва да се допусне за целите на съдебния контрол, който предстои да бъде упражнен в ревизионното производство, при всички случаи попада под действието на дерогиращите правила относно отразяването на актуални събития или относно цитатите, предвидени съответно в членове 50 и 51 от UrhG, или ако такова нарушение е оправдано с оглед на свободата на информация или свободата на печата, предвидени съответно в член 5, параграф 1, първо и второ изречение от Grundgesetz für die Bundesrepublik Deutschland (Основния закон на Федерална република Германия) от 23 май 1949 г. (BGBl 1949 I, стр. 1, наричан по-нататък „GG“), както и в член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). Действително, според запитващата юрисдикция в такъв случай фазата на производството би позволила делото да бъде решено и тя ще трябва да измени решението на Landgericht Köln (Областен съд Кьолн) и да отхвърли иска за преустановяване на нарушението, предявен пред него от Федерална република Германия.

В тази връзка запитващата юрисдикция счита, че тълкуването на член 2, буква а), на член 3, параграф 1 и на член 5, параграф 3, букви в) и г) от Директива 2001/29 във връзка с основните права, и по-специално на свобода на информацията и на свобода на печата, не е очевидно. Тя по-специално иска да установи дали посочените разпоредби предоставят свобода на преценка при транспонирането им в националното право. В това отношение тя отбелязва, че съгласно практиката на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд, Германия) националноправните разпоредби за транспониране на директива на Европейския съюз по принцип трябва да се преценяват не с оглед на основните права, гарантирани от GG, а само с оглед на основните права, гарантирани от правото на Съюза, когато тази директива не оставя на държавите членки никаква свобода на преценка за нейното транспониране.

При тези обстоятелства Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Оставят ли разпоредбите на правото на Съюза относно изключителното право на авторите на възпроизвеждане (член 2, буква а) от Директива 2001/29) и на публично разгласяване, включително на предоставяне на публично разположение (член 3, параграф 1 от Директива 2001/29) на техни произведения и относно изключенията или ограниченията на тези права (член 5, параграфи 2 и 3 от Директива 2001/29) свобода на преценка при транспонирането в националното право?

2) По какъв начин при определянето на обхвата на предвидените в член 5, параграфи 2 и 3 от Директива 2001/29 изключения или ограничения на изключителното право на авторите на възпроизвеждане (член 2, буква а) от Директива 2001/29) и на публично разгласяване, включително на предоставяне на публично разположение (член 3, параграф 1 от Директива 2001/29) на техни произведения трябва да се вземат предвид основните права, уредени в [Хартата]?

3) Могат ли основните права на свобода на информацията (член 11, параграф 1, второ изречение от [Хартата]) или на свобода на печата (член 11, параграф 2 от [Хартата]) да обосноват изключения или ограничения на изключителното право на авторите на възпроизвеждане (член 2, буква а) от Директива 2001/29) и на публично разгласяване, включително на предоставяне на публично разположение (член 3, параграф 1 от Директива 2001/29) на техни произведения извън изключенията или ограниченията, предвидени в член 5, параграфи 2 и 3 от Директива 2001/29?“.

Решението на Европейският съд:

1) Член 2, буква а) и член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкуват в смисъл, че съставляват мерки за пълна хармонизация на предметното съдържанието на предвидените в тях права. Член 5, параграф 3, буква в), втора хипотеза и буква г) от тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че не съставляват мерки за пълна хармонизация на обхвата на изключенията и ограниченията, съдържащи се в тях.

2) Свободата на информация и свободата на печата, закрепени в член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз, не могат извън изключенията и ограниченията, предвидени в член 5, параграфи 2 и 3 от Директива 2001/29, да обосноват дерогиране на изключителните права на автора на възпроизвеждане и публично разгласяване, предвидени съответно в член 2, буква а) и в член 3, параграф 1 от тази директива.

3) В рамките на съизмерването, което следва да се направи от националния съд с оглед на всички обстоятелства по съответния случай между изключителните права на автора по член 2, буква а) и член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, от една страна, и правата на ползвателите на закриляни обекти съгласно дерогиращите разпоредби на член 5, параграф 3, буква в), втора хипотеза и буква г) от тази директива, от друга страна, националният съд трябва да се основава на тълкуване на въпросните разпоредби, което зачита техния текст, запазва полезното им действие и същевременно е в пълно съответствие с основните права, гарантирани от Хартата на основните права на Европейския съюз.