Европейският съд излезе с дългоочаквано решение по съединени дела C‑84/17 P, C‑85/17 P и C‑95/17 P, Société des produits Nestlé SA срещу Mondelez UK Holdings & Services Ltd.
Накратко делото касае заличаване на трийзмерна марка за шоколадово блокче притежание на Nestle на основание липса на отличителност.
Компанията предоставя доказателства за придобита такава, като първоначално EUIPO приема, че има доказана придобита отличителност.
В последствие обаче Общият съд на ЕС отменя това решение, като приема, че е нужно предоставяне на доказателства за придобита отличителност във всички държави членки. В случая Nestle не са предоставили такива доказателства за Белгия, Ирландия, Гърция и Португалия.
Според решението на съда:
Следователно, що се отнася до марка, която първоначално няма отличителен характер във всички държави членки, такава марка може да бъде регистрирана на основание на тази разпоредба само ако се докаже, че е придобила отличителен характер чрез използване на цялата територия на Съюза (вж. в този смисъл решение от 24 май 2012 г., Chocoladefabriken Lindt & Sprüngli/СХВП, C‑98/11 P, EU:C:2012:307, т. 61 и 63).
Действително в точка 62 от посоченото от Nestlé и EUIPO решение от 24 май 2012 г., Chocoladefabriken Lindt & Sprüngli/СХВП (C‑98/11 P, EU:C:2012:307), Съдът отбелязва, че макар наистина придобиването на отличителен характер от марката чрез използването ѝ да трябва да бъде доказано за частта от Съюза, в която първоначално тази марка не е имала такъв характер, би било прекомерно да се изисква такова придобиване да бъде доказано за всяка държава членка, взета поотделно.
Противно на твърденията на Nestlé и EUIPO обаче, от това съображение не следва, че когато дадена марка е лишена от присъщ отличителен характер в целия Съюз, за регистрацията ѝ като марка на Европейския съюз на основание член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 е достатъчно да се докаже, че е придобила отличителен характер чрез използването ѝ в съществена част от Съюза, макар това да не е доказано за всяка от държавите членки.
В това отношение следва да се подчертае разграничението между, от една страна, фактите, които трябва да бъдат доказани, а именно придобиването на отличителен характер чрез използването на знак, лишен от присъщ отличителен характер, и от друга страна, доказателствените средства, чрез които тези факти могат да бъдат доказани.
Всъщност никоя разпоредба от Регламент № 207/2009 не налага с отделни доказателства да се доказва придобиването на отличителен характер чрез използване във всяка държава членка, взета поотделно. Ето защо не може да се изключи, че доказателства за придобиването от даден знак на отличителен характер чрез неговото използване могат да бъдат релевантни по отношение на няколко държави членки, дори за целия Съюз.
По-конкретно, както отбелязва по същество генералният адвокат в точка 78 от заключението си, за някои стоки или услуги е възможно икономическите оператори да обединят няколко държави членки в рамките на една и съща мрежа за дистрибуция и да третират тези държави членки, по-специално от гледна точка на маркетинговите им стратегии, като че ли представляват един-единствен национален пазар. В този случай доказателства за използването на даден знак на такъв трансграничен пазар биха могли да бъдат релевантни за всички съответни държави членки.
Положението е същото, когато поради географската, културната или езиковата близост между две държави членки съответните потребители в първата от тях познават в достатъчна степен стоките или услугите, присъстващи на пазара на втората.
От тези съображения следва, че за целите на регистрацията на основание член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 на марка, която първоначално е лишена от отличителен характер във всички държави — членки на Съюза, не е необходимо да се доказва за всяка държава членка, взета поотделно, че тази марка е придобила отличителен характер чрез използване, но представените доказателства трябва да позволяват да се докаже такова придобиване във всички държави — членки на Съюза.
Въпросът дали представените доказателства са достатъчни за доказване на придобиването от определен знак на отличителен характер чрез използването му в частта от територията на Съюза, в която този знак първоначално не е притежавал такъв характер, е свързан с преценката на доказателствата, която се осъществява, на първо място, от инстанциите на EUIPO.
Тази преценка подлежи на контрол от Общия съд, който, когато пред него е подадена жалба срещу решение на апелативен състав, единствен е компетентен да установява фактите и следователно да ги преценява. За сметка на това, освен в случай на изопачаване от Общия съд на доказателствата, които са му били представени, преценката на фактите не представлява правен въпрос, който в това си качество да подлежи на контрол от Съда в рамките на производство по обжалване (решение от 19 септември 2002 г., DKV/СХВП, C‑104/00 P, EU:C:2002:506, т. 22 и цитираната съдебна практика).
Вярно е обаче, че ако след като са преценили всички представени им доказателства, инстанциите на EUIPO или Общият съд решат, че някои от тези доказателства са достатъчни, за да докажат придобиването от определен знак на отличителен характер чрез използването му в частта от Съюза, в която той първоначално не е притежавал такъв характер, и следователно за да обосноват регистрацията му като марка на Европейския съюз, те трябва ясно да посочат това свое решение в съответните си актове.
В разглеждания случай, от една страна, от изложените по-горе съображения следва, че без да допусне грешка при прилагане на правото, в точка 139 от обжалваното съдебно решение Общият съд е приел, че за целите на прилагането на член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009 в случая на марка, която е лишена от присъщ отличителен характер в целия Съюз, отличителният характер, придобит чрез използването на тази марка, трябва да бъде доказан за цялата тази територия, а не само за съществена или за по-голямата част от територията на Съюза, при което доказателствата могат да бъдат предоставени общо за всички съответни държави членки или поотделно за различни държави членки или групи от държави членки, но за сметка на това не е достатъчно този, който носи доказателствената тежест, да се ограничи до представянето на доказателства за такова придобиване, които не обхващат част от Съюза, дори тази част да е само една държава членка.
От друга страна, с оглед на същите съображения в точки 170—178 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно е приел, че в спорното решение е допусната грешка при прилагане на правото, доколкото апелативният състав е приел, че спорната марка е придобила отличителен характер чрез използването ѝ, поради което спрямо нея може да се приложи член 7, параграф 3 от Регламент № 207/2009, без да се произнесе относно придобиването от тази марка на такъв отличителен характер в Белгия, Ирландия, Гърция и Португалия.
Обобщено това решение на Европейският съд повдига значително бариерата при доказване вторична отличителност на търговски марки на ЕС, тъй като изисква доказателствата за това да касаят територията на целия съюз, макар да не е нужно да се предоставят такива за всяка отделна страна.
