Европейският съд излесе с тълкувателно решение по дело C‑112/21 X BV срещу Classic Coach Company vof.
Казусът касае наличие на по-ранни от ранните права представляващи фирмени наименования и има следната предистория:
От 1968 г. до 1977 г. двама братя са съдружници в събирателното дружество „Reis- en Touringcarbedrijf Amersfoort’s Bloei“, което е установено в Амерсфорт (Нидерландия) и извършва пътнически автобусни превози. От 1935 г. до 1971 г. бащата на двамата братя също осъществява такава дейност, като извършва услуги за случаен превоз на пътници.
През 1975 г. единият от братята (наричан по-нататък „брат 1“) създава дружеството Х, което от 1975 г. или от 1978 г. използва две търговски имена, едното от които отчасти съответства на фамилното име на братята.
През 1977 г. брат 1 прекратява участието си в създаденото през 1968 г. дружество, а другият брат (наричан по-нататък „брат 2“) продължава да извършва същата дейност под формата на дружество с ограничена отговорност със съдружник съпругата си и със същото търговско наименование като това на създаденото през 1968 г. дружество.
През 1991 г. по данъчни съображения брат 2 и съпругата му учредяват събирателно дружество. Двете дружества на брат 2 и съпругата му съществуват едновременно, като поставят на автобусите си надписи с името на брат 2.
През 1995 г. брат 2 умира и двамата му синове Y и Z продължават дейността, като учредяват в Нидерландия дружеството „Classic Coach“. От няколко години върху задната част на автобусите на Classic Coach са поставени надписи, съдържащи по-специално името на брат 2, и по-конкретно първата буква от собственото му име и фамилното му име.
Дружеството X е притежател на словна марка на Бенелюкс, регистрирана на 15 януари 2008 г., за услуги от клас 39, включително и за услуги за пътнически автобусен превоз. Тази марка съответства на общото фамилно име на братята 1 и 2.
При тези обстоятелства дружеството X предявява иск пред Първоинстанционен съд Хага, Нидерландия, като иска по-специално ответниците в главното производство да бъдат осъдени да преустановят окончателно всяко нарушение на правата върху словната марка на Бенелюкс и на търговските му имена.
X основава иска си на обстоятелството, че като използват надписи, съответстващи на името на брат 2, ответниците в главното производство нарушават правата му върху марката по смисъла на член 2.20, параграф 1, букви b) и d) от Конвенцията на Бенелюкс, както и правата му на търговско име по смисъла на член 5 от Закон за търговското име.
Ответниците в главното производство оспорват твърденията за нарушение, като се позовават по-специално на член 6, параграф 2 от Първа директива 89/104/ЕИО и който съответства на член 6, параграф 2 от Директива 2008/95. Освен това ответниците в главното производство оспорват твърденията за засягане на търговското име, като се позовават по-специално на принципа на изгубване на права вследствие на търпимост.
С решение от 10 май 2017 г. Първоинстанционен съд Хага уважава жалбата на X, но с решение от 12 февруари 2019 г. Апелативен съд Хага, Нидерландия отменя това решение и отхвърля исканията му.
X подава касационна жалба пред Върховен съд на Нидерландия, който не може със сигурност да установи кога трябва да се приеме, че съществува „по-ранно право“ по смисъла на член 6, параграф 2 от Директива 2008/95.
В това отношение, за да се установи съществуването на по-ранно право, би могло да се изисква по-специално въз основа на това право и по силата на приложимото национално законодателство да може да се забрани използването на марката от притежателя ѝ. Всъщност при приемането на тази разпоредба отпаднал първоначално предложеният текст, предвиждащ, че по-ранни права, които важат само по отношение на конкретен район, не могат да се предявяват срещу по-късно регистрирана марка.
Освен това, за да се признае съществуването на по-ранно право на трето лице, можело да е важно да се установи дали притежателят на марката разполага с още по-ранно право, признато от законодателството на съответната държава членка, върху регистрирания като марка знак и, ако това е така, на основание на това още по-ранно право можело да се забрани използването на твърдяното по-ранно право на третото лице.
В случая Апелативен съд Хага приел, че като притежател на марката на Бенелюкс дружеството X има права върху търговското име, които са още по-ранни от правата, които ответниците в главното производство имат върху регистрирания като марка знак. Според този съд обаче дружеството X е изгубило по-ранните си права върху търговското име вследствие на търпимост и не можело въз основа на тях да забрани използването от ответниците в главното производство на търговско име, съответстващо на името на брат 2. При това положение дружеството X не можело да се основе на по-ранните си права върху търговското име, за да забрани използването му от ответниците в главното производство.
Преценката на основателността на касационната жалба срещу посоченото решение на този съд зависи от обхвата на понятието „по-ранно право“ в член 6, параграф 2 от Директива 2008/95. В това отношение Върховен съд на Нидерландия уточнява, че правата по отношение на всички разглеждани в главното производство търговски имена трябва да се приемат за признати в Нидерландия по смисъла на член 6, параграф 2.
При тези обстоятелства Върховен съд на Нидерландия решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) За да се констатира, че е налице „по-ранно право“ на трето лице по смисъла на член 6, параграф 2 от отменената Директива 2008/95/ЕО:
а) достатъчно ли е това трето лице да е използвало в търговската дейност признато от законите на съответната държава членка право преди подаването на заявката за марка, или
б) е необходимо по силата на приложимите национални закони това трето лице да може да забрани използването на марката от нейния притежател на основание на това по-ранно право?
2) При отговора на първия въпрос има ли значение и обстоятелството дали притежателят на марката притежава още по-ранно (признато от законите на съответната държава членка) право върху регистрирания като марка знак и, ако това е така, в тази хипотеза от значение ли е дали на основание на това още по-ранно признато право притежателят на марката може да забрани на третото лице да използва твърдяното „по-ранно право“?“.
Решението на съда:
1) Член 6, параграф 2 от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките трябва да се тълкува в смисъл, че за да се констатира наличие на „по-ранно право“ по смисъла на тази разпоредба, не се изисква притежателят на това право да може да забрани използването на по-късната марка от притежателя ѝ.
2) Член 6, параграф 2 от Директива 2008/95 трябва да се тълкува в смисъл, че „по-ранно право“ по смисъла на тази разпоредба може да се признае на трето лице — в хипотеза, при която притежател на по-късна марка има още по-ранно право, признато от законодателството на съответната държава членка, върху регистрирания като марка знак — при условие че по силата на това законодателство притежателят на марката и на още по-ранното право вече не може въз основа на още по-ранното си право да забрани използването от третото лице на по-ранното му право.
