Чия е тежестта при доказване реалното използване на търговска марка?

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑183/21 Maxxus Group GmbH & Co. KG срещу Globus Holding GmbH & Co. KG.

Делото касае най-общо въпросът чия е тежеста при доказване реално използване на търговска марка. Предосторията е следната:

Globus е притежател на словната марка „MAXUS“. През юли 1996 г. тази марка е регистрирана в Германската служба за патенти и марки за редица стоки от класове 1—9 и 11—34.

Освен това Globus е притежател на следната фигуративна марка, регистрирана през май 1996 г. в Германската служба за патенти и марки за стоки от класове 1—9 и 11—34:

На 28 ноември 2019 г. Maxxus сезира Областен съд Саарбрюкен, Германия, който е запитващата юрисдикция, с искане по същество да бъдат отменени правата на Globus върху посочените в точки 13 и 14 от настоящото решение марки поради неизползване.

В подкрепа на искането си Maxxus изтъква, че през последните пет години Globus не е използвало тези марки по начин, който да гарантира запазването на правата му върху тях. Maxxus заявява, че е извършвало онлайн търсене, включително на уебсайта на Globus, което не е предоставило никакви данни за такова използване. При въвеждането на думата „MAXUS“ в приложението за вътрешно търсене на уебсайта на Globus се появяват два резултата, които се отнасяли до магазин за напитки във Фрайласинг (Германия), стопанисван от свързано с Globus дружество. От направените в интернет проучвания обаче било видно, че продаваните от последното дружество напитки са обозначени не с марката „MAXUS“, а с други марки на трети производители. Това се потвърждавало от проучвания, извършени във въпросния магазин от детективска агенция, упълномощена от Maxxus.

Globus оспорва тези твърдения и посочва, че е използвало двете разглеждани марки по начин, който гарантира запазването на правата му върху тях.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно практиката на Федерален върховен съд, Германия в производство по отмяна на марка поради неизползване следва да се прави разграничение между задължението за излагане на факти  и тежестта на доказване. Що се отнася до изложението на фактите, ищецът е длъжен да изложи по обоснован начин обстоятелствата, които доказват, че марката не е била използвана. Поради това тази страна трябва със собствени средства да извърши разследване, позволяващо да се установи дали притежателят е използвал съответната марка по такъв начин, че да гарантира запазването на правата си. Тъй като по принцип ищецът не познава търговския процес на притежателя на марката, последният би могъл да има задължение за така нареченото „вторично“ изложение на фактите. Що се отнася до тежестта на доказване на неизползването, тя се носи от ищеца.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че след постановяването на решение от 22 октомври 2020 г., Ferrari (C‑720/18 и C‑721/18, EU:C:2020:854, т. 82), в което Съдът постановява, че притежателят на марка носи тежестта да докаже, че тази марка е била „реално използвана“ по смисъла на член 12, параграф 1 от Директива 2008/95, посочената по-горе практика на Федерален върховен съд относно доказателствената тежест вече не е защитима. Тя счита обаче, че остава открит въпросът дали националното право може да продължи да възлага на ищеца задължението за излагане на фактите. Според нея на този въпрос трябва да се отговори утвърдително.

В това отношение запитващата юрисдикция уточнява разграничението в германското право между задължението за излагане на фактите и тежестта на доказване. Задължението за излагане на фактите налага на страната да изложи своите твърдения възможно най-конкретно, с риск да загуби процеса, ако не изпълни това задължение. Германското процесуално право възлага на ответника вторично задължение за излагане на факти. Всяка от страните е длъжна да направи проучвания в собствената си сфера на дейност. Тези различни тежести и задължения са разграничават от тежестта на доказване. Задължението за излагане на фактите се различава от тежестта на доказване в смисъл, че всяка страна е длъжна да представи фактите, които са ѝ известни или които могат да бъдат проучени, като положи разумни усилия.

Запитващата юрисдикция счита, че правото на Съюза, и по-специално Директива 2015/2436, допуска възлагането на задължението за излагане на фактите върху страната, която иска отмяна на дадена марка поради неизползване. Това задължение може да се обоснове с претегляне на интересите на съответните страни. В производство по отмяна на марка поради неизползване ищецът е длъжен да установи, доколкото е възможно, дали ответникът е използвал реално своята марка. Едва след такова проучване и изложение на резултатите от него последният трябва да бъде задължен да разкрие използването на марката си. Тъй като не се изисква никакъв конкретен правен интерес за подаване на искане за отмяна на марка поради неизползване, всяко лице би могло да принуди притежателя да оповести използването на своята марка, което би довело до сериозен риск от злоупотреби с процесуални права. Всъщност ищецът би могъл да принуди притежателя на съответната марка да се откаже от търговски тайни и да положи значителни усилия за проучване, за да докаже реалното използване на своята марка.

Тъй като Директива 2015/2436 не урежда националното производство във връзка с искане за отмяна на марка поради неизползване, запитващата юрисдикция счита, че решение от 22 октомври 2020 г., Ferrari (C‑720/18 и C‑721/18, EU:C:2020:854) допуска ищецът да носи задължение за излагане на фактите, както счита тази юрисдикция.

При тези обстоятелства Областен съд Саарбрюкен решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли правото на Съюза, по-специално Директива [2008/95], и по-специално член 12, съответно Директива [2015/2436], и по-специално членове 16, 17 и 19, да се тълкуват в смисъл, че полезното действие на тези разпоредби забранява тълкуване на националното процесуално право,

а)   което налага на ищеца в гражданско производство с предмет заличаване на марка с национална регистрация поради отмяната ѝ вследствие на неизползване задължение за излагане на факти и обстоятелства, различно от тежестта на доказване, и

б) което в рамките на това задължение за излагане на факти и обстоятелства изисква от ищеца,

–   доколкото е възможно за него, да обоснове в това производство неизползването на марката от ответника, и

–  освен това да извърши свое собствено проучване на пазара, което е съобразено с искането за заличаване и особеностите на съответната марка?“.

Решението на съда:

Член 19 от Директива (ЕС) 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, което в производство по искане за отмяна на марка поради неизползване изисква от ищеца да направи проучване на пазара относно евентуалното използване на тази марка от нейния притежател и доколкото е възможно, да представи обосновано в това отношение становище в подкрепа на искането си.

Внимание - складиране на стоки от физически лица може да представлява използване на търговска марка в ЕС

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑772/18, със следната предистория и въпроси:

 На 4 април 2011 г. В, физическо лице с местожителство във Финландия, получава от Китай партида от 150 сачмени лагера с обща маса 710 kg, използвани като резервни части в трансмисионни механизми, генератори и двигатели, както и в строителството на мостове и трамвайни линии. Върху тези лагери е поставен знак, съответстващ на международната словна марка „INA“, чийто притежател е A по-специално за стоките „лагери“.

След митническото оформяне на името на B, на 12 април 2011 г. той взема партидата от митническия склад на летище Хелзинки-Вантаа (Финландия), където тя е складирана, и я отнася в жилището си.

Няколко седмици по-късно лагерите са предадени на трето лице, за да бъдат изнесени в Русия.

Като възнаграждение за тази услуга В получава стек цигари и бутилка коняк.

В рамките на наказателно производство срещу B, образувано пред Първоинстанционен съд Хелзинки, Финландия за нарушение на марка, към което се присъединява А по отношение на гражданскоправните аспекти, тази юрисдикция оправдава B с мотива, че не може да се установи той да е извършил умишлено престъпление. Посочената юрисдикция обаче забранява на B да продължава или да повтаря извършването на такива действия и го осъжда да поправи и обезщети претърпените от A вреди.

B обжалва присъдата си пред Апелативен съд Хелзинки, Финландия.

Като се позовава на решение от 16 юли 2015 г., TOP Logistics и др. (C‑379/14, EU:C:2015:497), тази юрисдикция приема, от една страна, че дейността на B е в известна степен е равностойна на дейност по складиране и транзитно преминаване, и че заинтересованото лице не е имало за цел да извлече от нея каквото и да било икономическо предимство, и от друга страна, че полученото във връзка с това възнаграждение не се основава на икономическо използване на стоки в рамките на търговска дейност, а представлява само насрещна престация за складирането на стоки за сметка на трето лице.

Предвид тези обстоятелства Апелативен съд Хелзинки приема, че B не е използвал в търговската дейност знак, сходен с разглежданата в главното производство регистрирана марка, и поради това приема, че предявеното от A искане за поправяне и обезщетяване на вреди е неоснователно.

A обжалва това решение пред Върховен съд, Финландия.

Върховеният съд посочва, че от практиката на Съда не става ясно дали размерът на икономическото предимство, което частно лице получава поради твърдяното нарушение на марка, е релевантно обстоятелство, за да се определи дали е налице използване на марка в търговската дейност.

Освен това, макар да е очевидно, че член 5 от Директива 2008/95 се прилага, когато лицето използва марката в рамките на собствената си икономическа дейност, в това отношение съществувало съмнение, когато посоченото лице я използва за трето лице

Върховеният съд посочва, че в решение от 16 юли 2015 г., TOP Logistics и др. (C‑379/14, EU:C:2015:497), е било постановено, че собственикът на данъчен и митнически склад, който само складира за сметка на трето лице стоки, носещи идентичен или сходен с марка знак, не използва този знак. Запитващата юрисдикция си задава въпроса дали такава съдебна практика може да се приложи по аналогия към дело като разглежданото в главното производство, в което срещу бутилка коняк и стек цигари едно лице е внесло стоки за сметка на трето лице и ги е запазило и складирало, преди да бъдат вдигнати, за да бъдат реекспортирани в трета държава.

Накрая Върховеният съд си задава въпроса дали е възможно да се приеме, че е налице внос на стоки по смисъла на член 5, параграф 3, буква в) от Директива 2008/95, ако едно лице съобщи адреса си на препродавач на стоки, приеме тези стоки, без те да са били изпратени по негово искане, и не предприеме друго активно поведение.

В това отношение запитващата юрисдикция подчертава, че в решение от 18 октомври 2005 г., Class International (C‑405/03, EU:C:2005:616), Съдът е постановил, че пускането на пазара на стоки е обусловено от пускането им в свободно обращение по смисъла на член 29 ДФЕС, което означава, че изискуемите мита и такси с равностоен ефект са били събрани в тази държава членка. Тя изтъква, че съществува несигурност по въпроса дали може да се приеме, че е налице внос, когато съответното лице се задоволява да приеме изпратените на адреса му стоки, без те да са били изпратени по негово искане, и когато няма друго активно участие на това лице в изпращането на стоките в страната.

С оглед на всички тези обстоятелства Върховеният съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) От значение ли е размерът на изгодата, реализирана от частно лице в резултат на твърдяно нарушение на марка, за преценката дали поведението на това лице представлява използване на марката в търговската дейност по смисъла на член 5, параграф 1 от Директива [2008/95], или е само чисто използване за лични цели? Необходимо ли е да са изпълнени други критерии освен реализирането на икономически изгоди от въпросната засягаща марката сделка, за да е налице използване в търговската дейност в случая, когато частно лице използва марката?

2) Ако се изхожда от предпоставката, че икономическата изгода има известно значение, както и че поради незначителния размер на икономическата изгода, реализирана от дадено лице, и поради неизпълнението на евентуални други критерии за наличието на използване в търговската дейност не може да се приеме, че това лице е използвало дадена марка в собствената си икономическа дейност, изпълнено ли е условието за използване в търговската дейност по смисъла на член 5, параграф 1 от Директива [2008/95] в случая, когато частното лице е използвало марката за сметка на трето лице в контекста на икономическата дейност на това трето лице, макар че частното лице не е наето на работа от последното в качеството на работник?

3) Лице, съхраняващо стоки, използва ли дадена марка за стоки по смисъла на член 5, параграф 1 и параграф 3, буква б) от Директива [2008/95], когато изпратени в държава членка и пуснати в свободно обращение в тази държава стоки, които са обозначени с марка, са били приети и съхранявани от лице, което ги е държало за сметка на дружество, което препродава стоките, и това лице не извършва внос и складиране на стоки и също така няма разрешение за стопанисване на митнически или данъчен склад?

4) Може ли да се приеме, че дадено лице внася обозначени с марка стоки по смисъла на член 5, параграф 3, буква в) от Директива [2008/95], когато стоките не са били внесени по негово искане, но то е съобщило адреса си на препродавача на стоките и е приело за сметка на препродавача пуснатите в свободно обращение в държавата членка стоки, държало ги е в продължение на няколко седмици и ги е предало за превоз до трета страна извън [Европейския съюз] с цел препродажба в тази страна?“.

Решението на съда:

Член 5, параграф 1 от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките във връзка с член 5, параграф 3, букви б) и в) от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че лице, което не извършва търговска дейност по занятие и приема, пуска в свободно обращение в държава членка и съхранява стоки, които явно не са предназначени за лична употреба и които са изпратени на адреса му от трета страна и върху които е поставена марка без съгласието на нейния притежател, трябва да се разглежда като използващ марката в търговската дейност по смисъла на първата от тези разпоредби.