Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑572/17 Imran Syed, което касае следното:
Г‑н Syed има магазин на дребно в Стокхолм (Швеция), в който продава дрехи и аксесоари, носещи свързани с рок музиката знаци. Освен бройките, които е изложил за продажба в магазина си, г‑н Syed държи такива стоки и в прилежащия към същия магазин склад, както и в още един склад, намиращ се в Bandhagen (Швеция) — предградие на община Стокхолм. Безспорно установен факт е, че магазинът на г‑н Syed редовно се зарежда със стоки от тези складове.
Установено е, че продажбата на голяма част от тези стоки нарушава марки и авторски права. Срещу г‑н Syed е образувано наказателно производство пред Tingsrätt (Първоинстанционен съд, Швеция) за нарушение на марки и на Закон (1960:729). Според Åklagaren (прокурор, Швеция) г‑н Syed нарушил авторските права на встъпилите в производството граждански ищци, тъй като в нарушение на закона публично разпространявал дрехи и знамена, носещи защитени с авторски права знаци. Поради това Åklagaren счита, че всички носещи такива знаци стоки в магазина и в складовете се предлагат за продажба, тоест че публично се разпространяват в нарушение на Закон (1960:729).
Tingsrätt (Първоинстанционен съд) осъжда г‑н Syed за нарушение на марки по отношение на всички открити стоки. Той го осъжда за нарушение на Закон (1960:729) както по отношение на намерените в магазина стоки, носещи защитен от авторско право знак, така и по отношение на тези от държаните в двата разглеждани склада стоки, които са идентични на тях. Tingsrätt (Първоинстанционен съд) осъжда г‑н Syed по отношение на последните стоки, тъй като приема, че понятието „предлагане за продажба“ на стоки в нарушение на авторското право на встъпилите в делото граждански ищци обхваща не само стоките, които към съответния момент се намират в магазина на г‑н Syed, но и държаните в складовете идентични на тях стоки. За останалите стоки в тези складове съдът обаче приема, че не могат да се разглеждат като предлагани за продажба. За всички посочени нарушения Tingsrätt (Първоинстанционен съд) налага на г‑н Syed наказание лишаване от свобода с отложено изпълнение и глоба с фиксиран дневен размер за период от 80 дни.
Присъдата е обжалвана пред Svea hovrätt, Patent- och marknadsöverdomstolen (Апелативен съд Свеа, патентно и търговско отделение, Швеция), който постановява, че г‑н Syed е нарушил Закон (1960:729) единствено по отношение на стоките в магазина, но не и на тези в складовете. Посоченият съд приема, че г‑н Syed държи на склад тези стоки с цел продажба. При все това обаче не счита, че те са обект на предлагане за продажба или публично разпространение. Освен това извършваните със стоките в складовете дейности не представляват според апелативния съд опит или приготовление за нарушение на Закон (1960:729). Наложеното на г‑н Syed наказание е намалено до лишаване от свобода с отложено изпълнение и глоба с фиксиран дневен размер за период от 60 дни.
Решението е обжалвано пред Högsta domstolen (Върховен съд, Швеция) — запитваща юрисдикция по настоящото дело, като Riksåklagaren (Кралски прокурор) иска г‑н Syed да бъде осъден за нарушение на Закон (1960:729) по отношение на същите стоки, за които е осъден от Tingsrätt (Първоинстанционен съд). Освен това той иска от Högsta domstolen (Върховен съд) да отправи до Съда преюдициално запитване относно тълкуването на член 4, параграф 1 от Директива 2001/29.
Пред запитващата юрисдикция г‑н Syed твърди, че съгласно практиката на Съда нарушението на правото на разпространение на носител на авторско право чрез предлагане за продажба изисква активно поведение, насочено към неограничен брой лица, с цел извършването на конкретна продажба. Закупуването и държането на склад на стоки не можели да се разглеждат като такова активно поведение. Тълкуване в обратен смисъл водело до разширяване на приложното поле на наказателната отговорност, което противоречало на принципа на законност.
Запитващата юрисдикция констатира, че нито Закон (1960:729), нито Директива 2001/29 забранява изрично държането на склад с цел предлагане за продажба на стоки, носещи защитен от авторско право знак. В допълнение тя посочва, че видно от решение от 13 декември 2015 г., Dimensione Direct Sales и Labianca (С‑516/13, EU:C:2015:315), нарушението на правото на разпространение по член 4, параграф 1 от Директива 2001/29 може да се изразява и в действия или актове, които предхождат изпълнението на договор за продажба. Възниквал обаче въпросът дали по отношение на стоки, носещи защитен знак, които дадено лице държи на склад, може да се счита, че е налице предлагане за продажба, когато същото това лице продава идентични стоки в магазина си на дребно.
При тези обстоятелства Högsta Domstolen (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Когато в магазин незаконно се предлагат за продажба стоки със защитен знак, може ли да се приеме, че е налице нарушение на изключителното право на автора на този знак по член 4, параграф 1 от Директива 2001/29 за разпространението му и по отношение на стоки със същия знак, които се съхраняват в склад на предлагащото стоките за продажба лице?
2) Има ли значение дали стоките се съхраняват в складово помещение, което е свързано с магазина, или в такова, което се намира на друго място?“.
Решение на съда:
Член 4, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че държането на склад от търговец на стоки, носещи знак, който е защитен от авторско право на територията на държавата членка по мястото на складиране, може да представлява нарушение на изключителното право на разпространение, както е определено в разпоредбата на този член, когато без разрешението на носителя на авторското право търговецът предлага за продажба в магазин стоки, идентични на тези, които държи на склад, при условие че държаните на склад стоки действително са предназначени за продажба на територията на държавата членка, в която знакът е защитен. Разстоянието между мястото на складиране и мястото на продажба само по себе си не би могло да има решаващо значение за определяне дали държаните на склад стоки са предназначени за продажба на територията на тази държава членка.
