Съхраняваш стоки обект на авторско право без разрешението на автора - нарушаваш закона - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑572/17 Imran Syed, което касае следното:

Г‑н Syed има магазин на дребно в Стокхолм (Швеция), в който продава дрехи и аксесоари, носещи свързани с рок музиката знаци. Освен бройките, които е изложил за продажба в магазина си, г‑н Syed държи такива стоки и в прилежащия към същия магазин склад, както и в още един склад, намиращ се в Bandhagen (Швеция) — предградие на община Стокхолм. Безспорно установен факт е, че магазинът на г‑н Syed редовно се зарежда със стоки от тези складове.

Установено е, че продажбата на голяма част от тези стоки нарушава марки и авторски права. Срещу г‑н Syed е образувано наказателно производство пред Tingsrätt (Първоинстанционен съд, Швеция) за нарушение на марки и на Закон (1960:729). Според Åklagaren (прокурор, Швеция) г‑н Syed нарушил авторските права на встъпилите в производството граждански ищци, тъй като в нарушение на закона публично разпространявал дрехи и знамена, носещи защитени с авторски права знаци. Поради това Åklagaren счита, че всички носещи такива знаци стоки в магазина и в складовете се предлагат за продажба, тоест че публично се разпространяват в нарушение на Закон (1960:729).

Tingsrätt (Първоинстанционен съд) осъжда г‑н Syed за нарушение на марки по отношение на всички открити стоки. Той го осъжда за нарушение на Закон (1960:729) както по отношение на намерените в магазина стоки, носещи защитен от авторско право знак, така и по отношение на тези от държаните в двата разглеждани склада стоки, които са идентични на тях. Tingsrätt (Първоинстанционен съд) осъжда г‑н Syed по отношение на последните стоки, тъй като приема, че понятието „предлагане за продажба“ на стоки в нарушение на авторското право на встъпилите в делото граждански ищци обхваща не само стоките, които към съответния момент се намират в магазина на г‑н Syed, но и държаните в складовете идентични на тях стоки. За останалите стоки в тези складове съдът обаче приема, че не могат да се разглеждат като предлагани за продажба. За всички посочени нарушения Tingsrätt (Първоинстанционен съд) налага на г‑н Syed наказание лишаване от свобода с отложено изпълнение и глоба с фиксиран дневен размер за период от 80 дни.

Присъдата е обжалвана пред Svea hovrätt, Patent- och marknadsöverdomstolen (Апелативен съд Свеа, патентно и търговско отделение, Швеция), който постановява, че г‑н Syed е нарушил Закон (1960:729) единствено по отношение на стоките в магазина, но не и на тези в складовете. Посоченият съд приема, че г‑н Syed държи на склад тези стоки с цел продажба. При все това обаче не счита, че те са обект на предлагане за продажба или публично разпространение. Освен това извършваните със стоките в складовете дейности не представляват според апелативния съд опит или приготовление за нарушение на Закон (1960:729). Наложеното на г‑н Syed наказание е намалено до лишаване от свобода с отложено изпълнение и глоба с фиксиран дневен размер за период от 60 дни.

Решението е обжалвано пред Högsta domstolen (Върховен съд, Швеция) — запитваща юрисдикция по настоящото дело, като Riksåklagaren (Кралски прокурор) иска г‑н Syed да бъде осъден за нарушение на Закон (1960:729) по отношение на същите стоки, за които е осъден от Tingsrätt (Първоинстанционен съд). Освен това той иска от Högsta domstolen (Върховен съд) да отправи до Съда преюдициално запитване относно тълкуването на член 4, параграф 1 от Директива 2001/29.

Пред запитващата юрисдикция г‑н Syed твърди, че съгласно практиката на Съда нарушението на правото на разпространение на носител на авторско право чрез предлагане за продажба изисква активно поведение, насочено към неограничен брой лица, с цел извършването на конкретна продажба. Закупуването и държането на склад на стоки не можели да се разглеждат като такова активно поведение. Тълкуване в обратен смисъл водело до разширяване на приложното поле на наказателната отговорност, което противоречало на принципа на законност.

Запитващата юрисдикция констатира, че нито Закон (1960:729), нито Директива 2001/29 забранява изрично държането на склад с цел предлагане за продажба на стоки, носещи защитен от авторско право знак. В допълнение тя посочва, че видно от решение от 13 декември 2015 г., Dimensione Direct Sales и Labianca (С‑516/13, EU:C:2015:315), нарушението на правото на разпространение по член 4, параграф 1 от Директива 2001/29 може да се изразява и в действия или актове, които предхождат изпълнението на договор за продажба. Възниквал обаче въпросът дали по отношение на стоки, носещи защитен знак, които дадено лице държи на склад, може да се счита, че е налице предлагане за продажба, когато същото това лице продава идентични стоки в магазина си на дребно.

При тези обстоятелства Högsta Domstolen (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Когато в магазин незаконно се предлагат за продажба стоки със защитен знак, може ли да се приеме, че е налице нарушение на изключителното право на автора на този знак по член 4, параграф 1 от Директива 2001/29 за разпространението му и по отношение на стоки със същия знак, които се съхраняват в склад на предлагащото стоките за продажба лице?

2) Има ли значение дали стоките се съхраняват в складово помещение, което е свързано с магазина, или в такова, което се намира на друго място?“.

Решение на съда:

Член 4, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че държането на склад от търговец на стоки, носещи знак, който е защитен от авторско право на територията на държавата членка по мястото на складиране, може да представлява нарушение на изключителното право на разпространение, както е определено в разпоредбата на този член, когато без разрешението на носителя на авторското право търговецът предлага за продажба в магазин стоки, идентични на тези, които държи на склад, при условие че държаните на склад стоки действително са предназначени за продажба на територията на държавата членка, в която знакът е защитен. Разстоянието между мястото на складиране и мястото на продажба само по себе си не би могло да има решаващо значение за определяне дали държаните на склад стоки са предназначени за продажба на територията на тази държава членка.

Разпространение на произведения по способа на прякото въвеждане - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с решение по дело C‑325/14 SBS Belgium NV срещу Belgische Vereniging van Auteurs, Componisten en Uitgevers (SABAM). Делото касае следното: 

В качеството си на дружество за колективно управление на авторски права SABAM представлява авторите по отношение на даването на разрешение за използване на техни защитени от авторско право произведения от трети лица и на събирането на дължимото за това използване възнаграждение.

SBS е нидерландскоезична търговска излъчваща организация, която изготвя и разпространява телевизионни програми. В рамките на дейността си по излъчване SBS стопанисва няколко частни търговски канала в Белгия. Програмната му схема обхваща както собствени програми, така и програми, закупени от местни и чуждестранни продуцентски къщи и от доставчици на програми.

SBS излъчва предаванията си само по способ, наречен „пряко въвеждане“. Става въпрос за двуетапен процес, при който SBS предава сигнали, носители на програми, посредством връзка „от точка до точка“ към разпространители като Belgacom, Telenet и TV Vlaanderen. На този етап сигналите не могат да се приемат от широката публика. След това разпространителите подават сигналите кодирани или без да ги кодират до абонатите си, за да могат последните да гледат програмите на приемниците си с помощта евентуално на предоставен им от разпространителя декодер. В зависимост от съответния разпространител сигналът се предава чрез сателит за TV Vlaanderen, чрез кабелна мрежа за Telenet или чрез xDSL за Belgacom.

SABAM твърди, че излъчването по способа на прякото въвеждане от SBS в качеството му на излъчваща организация представлява акт на публично разгласяване по смисъла на член 3 от Директива 2001/29. SBS следователно трябвало да има разрешение от притежателите на авторски права. С оглед на това SABAM иска да му се плати обезщетение в определен размер.

SBS оспорва това искане. Според него публично разпространение от гледна точка на авторското право извършват единствено разпространителите и други търговци като тях. Поради това то счита, че не дължи каквото и да било възнаграждение.

Rechtbank van koophandel te Brussel (Търговски съд, Брюксел) уважава искането на SABAM и осъжда SBS да заплати близо един милион евро за авторски права за 2009 г.

SBS обжалва това решение пред запитващата юрисдикция.

При тези обстоятелства Hof van beroep te Brussel (Апелативен съд, Брюксел) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Излъчваща организация, която предава програмите си само по способа на прякото въвеждане — тоест посредством двуетапен процес, при който подава сигнали, носители на програми, в кодиран вид чрез спътник, оптичен кабел или по всякакъв друг начин до разпространители (доставчици на пакети сателитни програми, предприятия за телевизионно разпространение чрез кабелни или xDSL мрежи), като по време или по повод на това предаване сигналите й не са достъпни за публиката, а след това дистрибуторите ги подават на абонатите си, за да могат последните да гледат програмите — осъществява ли акт на публично разгласяване по смисъла на член 3 от Директива 2001/29?“.

Решението на съда:

Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че излъчваща организация не осъществява акт на публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба, когато предава сигнали, носители на програми, само до разпространители на сигнали, като по време или по повод на това предаване сигналите не са достъпни за публиката, а след това разпространителите ги подават на съответните си абонати, за да могат последните да гледат програмите, освен ако намесата на разглежданите разпространители представлява само обикновен технически способ, което обстоятелство запитващата юрисдикция следва да провери.

Офертите и правото на разпространение - мнение на Главния адвокат на Европейския съд

Главният адвокат P. CRUZ VILLALÓN даде мнение по дело C‑516/13 Dimensione Direct Sales srl,  Michele Labianca  срещу  Knoll International SpA. Делото касе следното:

Knoll International SpA е дружество по италианското право, което принадлежи към международната група Knoll, чието дружество майка Knoll Inc. е със седалище в Пенсилвания (Съединените щати). Групата Knoll произвежда и търгува с мебели в целия свят, по-специално с мебели, които са създадени от Marcel Breuer и Ludwig Mies van der Rohe и са защитени с авторско право като произведения на приложните изкуства. Като притежател на авторското право Knoll International има изключителните права по използването на създадените от Marcel Breuer мебели, както и разрешение да се ползва от авторските права на Knoll относно мебелите на Ludwig Mies van der Rohe.

Dimensione Direct Sales srl, първи жалбоподател в главното производство, е дружество с ограничена отговорност по италианското право, чийто управител г‑н Labianca е вторият жалбоподател в главното производство. Dimensione Direct Sales разпространява в Европа дизайнерски мебели чрез пряка продажба и предлага мебели на своя уебсайт www.dimensione-bauhaus.com, който е достъпен по-специално на немски език. Освен това през 2005 г. и 2006 г. същото дружество е рекламирало своите оферти в Германия в различни всекидневници и списания, както и в рекламна листовка, в която се посочва: „Придобивате вашите мебели в Италия, но плащате едва при получаването или доставката от превозвач, упълномощен да приема плащания (услуга, предоставяна при поискване)“.

Въз основа на авторското право Knoll International сезира Landgericht Hamburg (Германия) с искане, от една страна, да се забрани на жалбоподателите в главното производство да предлагат в Германия мебели, съответстващи на създадените от Marcel Breuer и Ludwig Mies van der Rohe, тъй като те не са произведени нито от него, нито от Knoll. Освен това Knoll International иска жалбоподателите в главното производство да представят информация, да се установи задължението им да заплатят обезщетение, както и да се публикува решението.

Landgericht Hamburg уважава исканията на Knoll International, а решението му е потвърдено при въззивно обжалване от Hanseatisches Oberlandesgericht (Германия). Тогава жалбоподателите в главното производство упражняват правото си да подадат ревизионна жалба пред запитващата юрисдикция.

Преюдициалните въпроси и производството пред Съда

Тъй като счита, че решаването на разглеждания от него спор налага Съдът да се произнесе по тълкуването на разпоредбите на член 4, параграф 1 от Директива 2001/29, Bundesgerichtshof (Германия) отправя до Съда следните три преюдициални въпроса:

„1) Обхваща ли правото на разпространение по член 4, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО правото публично да се предлага за продажба оригинал или копие от произведението?

При утвърдителен отговор на първия въпрос:

2) Обхваща ли правото публично да се предлага за продажба оригинал или копие от произведението освен предложението за сключване на договор и рекламната дейност?

3) Нарушено ли е правото на разпространение, когато въз основа на офертата не се стигне до придобиване на оригинала или на копия от произведението?“.

В акта за преюдициално запитване Bundesgerichtshof излага съображенията, поради които счита, че на трите въпроса следва да се даде положителен отговор. Като напомня, че една от целите на Директива 2001/29 е да се осигури високо равнище на защита на авторското право и подходящо възнаграждение, той счита, че член 4, параграф 1 от нея трябва да се тълкува по такъв начин, че да му се придаде широк обхват.

Според Bundesgerichtshof изключителното право да разрешава или забранява „всякаква форма“ на публично разпространяване „чрез продажба или по друг начин“ на оригинала на произведение или на копия от него би трябвало да обхваща офертата за продажба на възпроизведени екземпляри от произведение, т.е. не само предложението за сключване на договор, но и рекламната дейност, дори когато не е придобит оригиналът на произведение или негов възпроизведен екземпляр. Така офертата би трябвало да се разбира в икономически смисъл и да не се приравнява на правното понятие „предложение за сключване на договор“, така че би трябвало рекламната дейност, насърчаваща придобиването на възпроизведен екземпляр от произведение, да представлява сама по себе си публична оферта, обхваната от правото на разпространение по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2001/29.

Запитващата юрисдикция счита, че решение Peek & Cloppenburg допуска това тълкуване на правото на разпространение. Макар Съдът да е приел в посоченото решение, че понятието „публично разпространяване“ включва само действията, които предполагат прехвърляне на собствеността, съображенията му в това отношение не могат да се тълкуват в смисъл, че правото на разпространение по член 4, параграф 1 от Директива 2001/29 не обхваща нито едно подготвително действие спрямо прехвърлянето. Офертата за продажба на оригинал или копие от произведение се свързва с прехвърляне на собствеността върху този обект, доколкото това прехвърляне се посочва в офертата.

Освен това запитващата юрисдикция напомня, че в своето решение Donner Съдът е приел, че търговец, който насочва рекламата си към неограничен кръг субекти, пребиваващи в определена държава членка, и създава или предоставя на тяхно разположение специална система за доставка и специален начин на разплащане, или позволява на трето лице да го прави, като по този начин осигурява възможност на посочените субекти да се доставят копия на произведения, защитени в същата държава членка с авторско право, извършва в държавата членка, където става доставката, „публично разпространяване“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2001/29.

Мнение на Главния адвокат:

 „Член 4, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че правото на разпространение по смисъла на тази разпоредба обхваща правото на притежателя на авторското право върху оригинала или копията от защитено с това право произведение да забрани на всяко лице публично да предлага за продажба посочения оригинал или посочените копия без негово съгласие, включително когато тази оферта не е довела до придобиване, доколкото офертата е направена с явното намерение за сключване на договори за продажба или извършване на всякакво друго действие, което предполага прехвърляне на собствеността върху оригинала или копията“.