Разходи по възнаграждения за представители по индустрилна собственост - становище на Генералния адвокат на Европейския съд

Генералният адвокат на Европейския съд M. CAMPOS SÁNCHEZ-BORDONA излезе със становище по дело Дело C‑531/20 NovaText GmbH срещу Ruprecht-Karls-Universität Heidelberg.

Делото касае следната предостиярия:

Ruprecht-Karls-Universität Heidelberg (наричан по-нататък „Университетът“) предявява пред Областен съд Манхайм, Германия иск срещу NovaText GmbH за преустановяване на нарушението спрямо марките на ЕС, които е регистрирал, и за признаване на правата му във връзка с тези марки.

В исковата молба процесуалният представител на Университета посочва, че по случая е оказал съдействие представител по индустриална собственост.

На основание член 278, параграф 6 от Граждански процесуален кодекс правният спор е разрешен с писмена спогодба. На 23 май 2017 г. първоинстанционният съд постановява определение за съдебната спогодба.

На същата дата първоинстанционният съд определя цената на иска на 50 000 EUR и осъжда NovaText да заплати съдебните разноски по делото. Подадената от NovaText частна жалба срещу това определение не е уважена.

С определение от 8 декември 2017 г. първоинстанционният съд присъжда на Университета подлежащи на възстановяване от NovaText съдебни разноски в размер на 10 528,95 EUR. От тази сума 4867,70 EUR са за оказаното от представителя по индустриална собственост съдействие в производството пред първоинстанционния съд и 325,46 EUR — за работата на този представител във връзка с обжалването на определението относно съдебните разноски(7).

NovaText подава въззивна жалба до Висш областен съд Карлсруе, Германия)за отмяна на определението относно съдебните разноски в частта, в която са му възложени в тежест разходите, свързани със съдействието на представителя по индустриална собственост.

Въззивният съд отхвърля жалбата на NovaText по следните съображения:

–  тъй като се касае за спор в областта на марките и другите отличителни знаци, член 140, параграф 3 от MarkenG не допуска да се проверява дали за целите на търсената съдебна защита е било необходимо съдействието на представител по индустриална собственост, или дали неговите услуги са имали „добавена стойност“ спрямо тези на упълномощения от Университета адвокат.

–   за целите на проверката необходимо ли е по делото съдействието на представител по индустриална собственост, член 140, параграф 3 от MarkenG не може да се тълкува в съответствие с член 3, параграф 1 и член 14 от Директива 2004/48.

–     с този член не се нарушава и общият принцип на равенство, закрепен в член 3, параграф 1 от германската конституция.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба до Федерален върховен съд. След като излага преобладаващото тълкуване на член 140, параграф 3 от MarkenG(8), посоченият съд извежда от решение United Video Properties евентуалната несъвместимост на тази разпоредба с член 3, параграф 1 и член 14 във връзка със съображение 17 от Директива 2004/48.

Според него автоматичното налагане на задължение на загубилата делото страна да възстанови разходите за оказано от страна на представител по индустриална собственост съдействие в съдебното производство, без да се вземе предвид необходимостта от това съдействие, поражда три проблема:

–  на първо място, възстановяването на разходите във връзка с действията на представителя по индустриална собственост, чието съдействие по делото не е необходимо за целите на търсената съдебна защита, би могло да представлява ненужно оскъпяване в нарушение на член 3, параграф 1 от Директива 2004/48,

–   на второ място, възстановяването на такива разходи би могло да не е пропорционално по смисъла на член 14 от Директива 2004/48, ако действията на представителя по индустриална собственост не са в пряка и тясна връзка с иска, целящ да се гарантира спазването на правото върху марка,

–   на трето място, член 14 от Директива 2004/48 изисква произнасящият се по съдебните разноски съд да отчете специфичните особености на случая (решение United Video Properties, т. 23). Възстановяването на разноските за представителя по индустриална собственост, независимо от това дали съдействието му по делото е било необходимо или не за целите на търсената съдебна защита, не отчита в достатъчна степен специфичните особености на конкретния случай.

В този контекст Федерален върховен съд отправя до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 3, параграф 1 и член 14 от Директива 2004/48/ЕО да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда задължение за загубилата делото страна да заплати разходите, направени от спечелилата делото страна за оказано от страна на представител по индустриална собственост съдействие в съдебно производство в областта на марките, без значение дали с оглед на целите на търсената съдебна защита е било необходимо съдействието на такъв представител по индустриална собственост?“.

Становището на Генералния адвокат:

„Членове 3 и 14 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда задължение за загубилата делото страна да заплати разходите, направени от спечелилата делото страна за оказано от страна на представител по индустриална собственост съдействие в съдебно производство в областта на марките, без значение дали за целите на търсената съдебна защита е било необходимо съдействието на такъв представител по индустриална собственост“.

Копиране на съдържание за лично ползване и дължимо авторско възнаграждение - мнение на Генералния адвокат на Европейския съд

Генералният адвокат на Европейския съд G.Hogan излезе с тълкувателно становище по дело Дeло C‑433/20 Austro-Mechana Gesellschaft zur Wahrnehmung mechanisch-musikalischer Urheberrechte Gesellschaft mbH срещу Strato AG.

Основният въпрос касаещ това дело е дали трябва да се плащат допълнителни авторски възнаграждения за копиране на съдържание в облачно пространство за лични нужди.

Фактите по делото са както следва:

Austro-Mechana е организация за колективно управление на авторски права, която в качеството на довереник упражнява правото на ползване и правото на възнаграждение за музикални произведения (със и без текст) от свое име, но в интерес и за сметка на носителите на тези права. Интересите, защитавани от организации за колективно управление на авторски права като Austro-Mechana, включват по-специално законоустановеното право на възнаграждение по член 42b, параграф 1 от UrhG, а именно правото на възнаграждение за възпроизвеждане върху информационни носители.

Austro-Mechana сезира Търговски съд Виена, Австрия с иск срещу дружеството Strato, което е със седалище в Германия и предоставя услуга под наименованието „HiDrive“. Тази услуга е описана от нейния доставчик като „виртуална памет (в облак), която функционира толкова бързо и с която се работи толкова лесно, колкото с (външен) твърд диск“. Strato изтъква, че неговото пространство за съхранение „предлага достатъчно място за съхраняване на снимки, музика и филми централно на едно място“.

Austro-Mechana иска да фактурира и впоследствие да му бъде заплатено възнаграждението, дължимо от Strato на основание член 42b, параграф 1 от UrhG за възпроизвеждане върху информационни носители. Тя твърди, че тъй като сам по себе си текстът на член 42b, параграф 1 от UrhG съзнателно е общо формулиран, възнаграждението за възпроизвеждане върху информационни носители се дължи и тогава, когато всякакви видове информационни носители „се пускат на пазара“ с търговска цел на територията на страната, независимо по какъв начин и под каква форма, което включвало и предоставянето на разположение на място за съхранение в облак. Тя посочва, че изразът „се пускат на пазара“ не се отнася до физическото разпространение, а съзнателно дава възможност за включването на всички процеси, които в крайна сметка предоставят на ползвателите място за съхранение на територията на страната за възпроизвеждане за (лично или) частно използване. Освен това в член 42b, параграф 3 от UrhG се уточнявало, че не е от значение дали пускането на пазара става от територията на страната, или от чужбина.

Strato оспорва иска. То изтъква, че приложимата редакция на UrhG не предвижда възнаграждение за услуги в облак, както и че познавайки техническите възможности, законодателят умишлено не е използвал тази възможност. Според Strato услугите в облак и физическите информационни носители не могат да се сравняват. Не било възможно тълкуване, включващо услугите в облак, тъй като на пазара не се пускали никакви информационни носители, а се предоставяло само пространство за съхранение. Strato изтъква, че не продава или отдава под наем физически информационни носители за Австрия, а само предлага пространство за онлайн съхраняване на сървърите си, намиращи се в Германия. Освен това Strato заявява, че вече е платило косвено таксата за авторско право за сървърите си в Германия (тъй като производителят/вносителят я е включил в цената). В допълнение австрийските потребители вече били платили такса за авторско право за уредите, с които изобщо можело да се качва съдържание в „облака“. Допълнително възнаграждение за възпроизвеждане върху информационни носители по отношение на съхраняването на данни в облак щяло да доведе до двойно или дори тройно задължение за плащане на такса.

Търговският съд Виена отхвърля иска. Той приема по същество, че притежателите на авторски и сродни права (наричани по-нататък „притежателите на права“) имат право на справедливо възнаграждение, когато информационни носители се пускат на пазара с търговска цел на територията на страната (от място в страната или в чужбина), когато поради самото естество на обекта на закрила следва да се очаква, че чрез запис върху информационен носител той ще да бъде възпроизведен за лично или частно ползване (по начин, разрешен съгласно член 42, параграфи 2—7 от UrhG), и то по отношение на информационни носители от всякакъв вид, които са годни за такова възпроизвеждане.

Търговският съд Виена приема, че член 42b, параграф 1 от UrhG, в който вече изрично се говори за „информационни носители от всякакъв вид“, включва — вътрешни и външни — твърди дискове на компютри. Той посочва също така, че услугите в облак съществуват в най-различни форми. Сърцевината на услугата била гарантиране, че ползвателят разполага с определен капацитет за съхранение, но това не включвало право на ползвателя съдържанието му да бъде съхранявано на определен сървър или на определени сървъри; правата му били ограничени до възможност за достъп до капацитета за съхранение „някъде в облака [на доставчика]“. Поради това според този съд Strato не предоставя на клиентите си информационни носители, а като услуга предоставя на разположение капацитет за съхранение онлайн. Той отбелязва, че в оценката на проекта за Urh-Nov(8) изрично е поискано да се вземе предвид съхраняването „в облак“, като са формулирани съответните предложения за разпоредби. Въпреки това законодателят съзнателно решил да не включи такава разпоредба.

Austro-Mechana подава въззивна жалба срещу това решение пред запитващата юрисдикция. Запитващата юрисдикция счита, че не е напълно ясен въпросът дали съхраняването в облак на закриляно с авторско право съдържание попада в обхвата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че в решение от 29 ноември 2017 г., VCAST (C‑265/16, EU:C:2017:913, наричано по-нататък „решението VCAST“) Съдът е постановил, че съхраняването на защитено съдържание в облак е равнозначно на запазено за автора упражняване на авторските права.

По изложените съображения Върховен областен съд Виена, Австрия решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1. Трябва ли изразът „върху какъвто и да е носител“ в член 5, параграф 2, буква б) от Директива [2001/29] да се тълкува в смисъл, че обхваща и сървърите, принадлежащи на трети лица, които предоставят на физически лица (клиенти) за лично ползване (и за цели, които нямат пряко или косвено търговски характер) пространство за съхранение на тези сървъри, което клиентите използват за възпроизвеждане чрез съхраняване („cloud computing“)?

2. Ако отговорът е утвърдителен: трябва ли цитираната в първия въпрос разпоредба да се тълкува в смисъл, че се прилага към национална правна уредба, която предвижда, че авторът има право на справедливо възнаграждение (възнаграждение за възпроизвеждане върху информационни носители):

– когато поради естеството на дадено произведение (излъчено по радиото, предоставено на публично разположение или записано върху произведен с търговска цел информационен носител) следва да се очаква, че то ще бъде възпроизведено за лично или частно ползване, като се съхранява върху „носител от всякакъв вид, който е годен да послужи за такова възпроизвеждане и се пуска с търговска цел на пазара на територията на страната“,

–  и когато за тази цел е използван описаният в първия въпрос метод за съхраняване?“.

Становището на Генералния адвокат:

„Изразът „възпроизвеждане върху какъвто и да е носител“ в член 5, параграф 2, буква г) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество включва възпроизвеждане, извършено въз основа на предоставяни от трето лице компютърни услуги в облак.

Не се дължи отделна такса или възнаграждение за възпроизвеждане, извършено от физическо лице за свои лични цели въз основа на предоставяни от трето лице компютърни услуги в облак, при условие че таксите, заплатени по отношение на устройствата/носителите в съответната държава членка, отразяват и вредата, причинена на притежателя на права от подобно възпроизвеждане. Ако дадена държава членка всъщност е избрала да предвиди схема за налагане на такси върху устройствата/носителите, запитващата юрисдикция по принцип може да презумира, че само по себе си това представлява „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, освен ако притежателят на права (или неговият представител) не докаже, че при обстоятелствата в конкретния случай подобно плащане би било недостатъчно“.

Компенсационни авторски възнаграждения и държавния бюджет - мнение на Генералния адвокат

Генералният адвокат на Европейския съд M. SZPUNAR излезе със становище по дело Дело C‑470/14  Entidad de Gestión de Derechos de los Productores Audiovisuales (EGEDA)  Derechos de Autor de Medios Audiovisuales (DAMA)  Visual Entidad de Gestión de Artistas Plásticos (VEGAP)  срещу  Administración del Estado. Делото касаe следното:

Entidad de Gestión de Derechos de los Productores Audiovisuales (EGEDA), Derechos de Autor de Medios Audiovisuales (DAMA) и Visual Entidad de Gestión de Artistas Plásticos (VEGAP) са испански дружества за колективно управление на права върху интелектуалната собственост. На 7 февруари 2013 г. те подават жалба срещу Кралски указ 1657/2012 пред Tribunal Supremo (Върховния съд). Впоследствие и други дружества за колективно управление на права върху интелектуалната собственост са допуснати да встъпят в делото.

Държавната администрация [Administración del Estado], ответник в главното производство, се подкрепя от Asociación Multisectorial de Empresas de la Electrónica, las Tecnologías de la Información y la Comunicación, de las Telecomunicaciones y de los contenidos Digitales (AMETIC), което е сдружение на предприятия в сектора на информационните технологии.

В подкрепа на исканията си жалбоподателите в главното производство по-специално твърдят, че Кралски указ 1657/2012 в два аспекта е несъвместим с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, така както е тълкуван в практиката на Съда. На първо място, те поддържат по същество, че тази разпоредба изисква справедливото обезщетение, предоставяно на притежателите на права поради изключението „копиране за лично ползване“, поне като краен резултат да бъде за сметка на лицата, причинили вредата вследствие на изключението от изключителното им право на възпроизвеждане, докато механизмът, въведен с десетата допълнителна разпоредба на Кралския указ-закон 20/2011 и с Кралски указ 1657/2012, поставя това обезщетение в тежест на държавния бюджет и следователно — на всички данъкоплатци. На второ място, при условията на евентуалност и по същество те твърдят, че испанското право не гарантира справедливост на обезщетението, тъй като член 3 от Кралски указ 1657/2012 предвижда, че за годишните средства, отпуснати за финансирането му, предварително се установява максимална стойност, докато действително причинената на притежателите на права вреда от копирането за лично ползване може да се определи само впоследствие.

При тези условия Tribunal Supremo (Върховният съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Съвместима ли е с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 схема за справедливо обезщетяване при копиране за лично ползване, при която въпросното обезщетение се изчислява въз основа на оценка на действително причинената вреда, но е за сметка на общия държавен бюджет, поради което не е възможно да се гарантира, че разходите за това обезщетение се понасят от лицата, ползващи копията за лични цели?

2) При утвърдителен отговор на предходния въпрос, съвместимо ли е с член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 това, че общата сума, предназначена от общия държавен бюджет за справедливото обезщетяване при копиране за лично ползване, макар да се изчислява въз основа на действително причинената вреда, трябва да се вмества в установените за съответната календарна година бюджетни лимити?“.

Мнението на Генералния адвокат:

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Tribunal Supremo (Върховния съд) преюдициални въпроси по следния начин:

„1) Член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че допуска споменатото в него справедливо обезщетение да бъде финансирано от общия държавен бюджет.

2) Член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска размерът на споменатото в него справедливо обезщетение да се определя в предварително установените за съответната календарна година бюджетни лимити, без за тази цел да се взема предвид оценката на претърпяната от притежателите на правата вреда“