Картини, репродукции и доказване на авторство - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с решение по дело C‑628/21 TB срещу Castorama Polska sp. z o.o., „Knor“ sp. z o.o. Делото има следната предистория:

TB е физическо лице, което в своите интернет магазини продава декоративни стоки. В рамките на дейността си то продава машинно произведени репродукции на картините, обозначени като A, B и C. Всяка от тези картини представлява несложна графика, съставена от ограничен брой цветове, геометрични фигури и кратки изречения. В това отношение картините A, B и C съдържат съответно следните изречения: „Mój dom moje zasady“ („В моя дом аз определям правилата“), „Nie ma ludzi idealnych a jednak jestem“ („Не съществуват съвършени хора, но все пак аз съм един от тях“) и „W naszym domu rano słychać tupot małych stopek Zawsze pachnie pysznym ciastem. Mamy dużo obowiązków, mnóstwo zabawy i miłości“ („При нас сутрин се чува шумът от малки крачета. Винаги се носи аромат на вкусен сладкиш. Имаме много задължения, удоволствие и любов“). TB се представя като създател на тези картини, които според нея представляват „произведения“ по смисъла на законодателството в областта на авторското право.

Репродукции на въпросните картини се продават от Castorama Polska и Knor (наричани по-нататък „разглежданите в главното производство репродукции“). Точни копия на картините A и B се продават в интернет магазина и във физическите магазини на Castorama Polska, на което ги доставя Knor. Castorama Polska продава и картини, доставени от Knor, които съдържат идентичен текст като този на картина C, но с някои разлики в графичното изображение и в шрифта. Нито разглежданите в главното производство репродукции, нито самите картини, които са предмет на репродукциите, посочват автора или произхода на съответния продукт. Освен това TB не е дала съгласието си нито за репродукциите, нито за продажбата им от Castorama Polska и от Knor.

На 13 октомври 2020 г. TB отправя покана до Castorama Polska да преустанови нарушаването на имуществените и неимуществените авторски права върху „произведенията“, създадени от нея.

На 15 декември 2020 г. TB сезира запитващата юрисдикция на основание член 479113 от Гражданския процесуален кодекс с искане на Castorama Polska и Knor да бъде разпоредено да предоставят информация за разглежданите в главното производство репродукции, по-специално за разпространителските мрежи и количеството на получените или поръчаните от тях стоки, както и пълния списък на техните доставчици, датата на пускане в продажба на тези стоки във физическия магазин и в интернет магазините на Castorama Polska, както и количеството и приходите от продажбата на посочените стоки, с разбивка на продажбите във физическия магазин и онлайн продажбите.

TB посочва, че е притежател на имуществени и неимуществени авторски права върху картините, предмет на разглежданите в главното производство репродукции, и че тази информация е необходима, за да се предяви иск за нарушение на тези авторски права, а при условията на евентуалност — иск за обезщетение за нелоялна конкуренция.

Castorama Polska иска от запитващата юрисдикция да отхвърли искането за предоставяне на информация, а при условията на евентуалност — да постанови съдебно решение с възможно най-малък обхват, като изтъква, че последното трябва да бъде строго ограничено до „произведения“ по смисъла на законодателството в областта на авторското право, оспорвайки самата възможност картините, предмет на разглежданите в главното производство репродукции, да могат да бъдат квалифицирани като „произведения“ по смисъла на това законодателство. Дружеството се позовава и на защитата на търговската тайна и освен това изтъква, че ТВ не е доказала, че притежава имуществени авторски права върху тези репродукции. Според Castorama Polska духовните произведения, посочени в искането на TB, не са оригинални, освен ако последната не докаже, че условието те да са нови, е изпълнено. Уважаването на това искане щяло да доведе до предоставянето на авторскоправна закрила на „идеи“ и „концепции“, тъй като картините, предмет на въпросните репродукции, били част от модерната тенденция на т.нар. „опростени мотивационни графики“ с „банални текстове“. Освен това Castorama Polska смята, че всички графични елементи на тези картини са банални и повторяеми и по никакъв начин не се отличават с нищо оригинално, както по отношение на композицията им, цветовете им и използваните шрифтове спрямо останалите картини, предлагани на пазара.

От акта за преюдициално запитване става ясно, че представените от TB доказателства се състоят единствено, от една страна, в разпечатки на страници от нейния уебсайт, на които са представени стоки за продажба в нейните интернет магазини, както и във фактури, издадени след 2014 г., и от друга страна, в разпечатки на страници на уебсайтовете на Castorama Polska и фактури за продажбата на картини в неговия интернет магазин.

За да разгледа искането на TB в рамките на спора по главното производство, запитващата юрисдикция поставя въпроса как следва да се тълкува член 8, параграф 1 от Директива 2004/48, по-специално въпроса дали в рамките на производство по искане за предоставяне на информация, образувано на основание на тази разпоредба, обстоятелството, че заинтересованото лице е притежател на правата върху интелектуална собственост, на които се позовава в подкрепа на искането си, трябва да бъде напълно установено от него или просто „вероятно“.

При тези обстоятелства Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Трябва ли член 8, параграф 1 във връзка с член 4, параграф 1 от Директива [2004/48] да се тълкува в смисъл, че се отнася до мярка за защита на права върху интелектуална собственост, чието прилагане може да се иска само когато в същото или в друго производство е установено, че поискалото мярката лице притежава право върху интелектуална собственост?

При отрицателен отговор на първия въпрос:

2) Трябва ли член 8, параграф 1 във връзка с член 4, параграф 1 от Директива [2004/48] да се тълкува в смисъл, че е достатъчно да се докаже вероятността мярката да се отнася до съществуващо право върху интелектуална собственост, а не се изисква пълно доказване на този факт, в частност в случай че искането за предоставяне на информация за произхода и мрежите за разпространение на стоките или услугите предхожда предявяването на искания за обезщетение във връзка с нарушението на права върху интелектуална собственост?“.

Решението на съда:

Член 8, параграф 1 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост

трябва да се тълкува в смисъл, че:

във връзка с производството за нарушаване на право върху интелектуална собственост на основание на тази разпоредба заявилият искане за предоставяне на информация на основание член 8 трябва да предостави всички основателни налични доказателства, позволяващи на сезираната с това искане юрисдикция да се увери със сигурност, че заявителят е притежател на това право, като представи подходящи доказателства с оглед на естеството на въпросното право и на евентуално приложимите специфични формалности.

Неразрешено излъчване на музика в самолет представлява нарушаване на авторски права според Европейския съд

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по свързани дела C‑775/21 и C‑826/21, Blue Air Aviation SA срещу UCMR — ADA Asociaţia pentru Drepturi de Autor a Compozitorilor.

Делата касаят дали озвучаването на самолети и влакове представлява разгласяване на защитени от авторското право произведения. Предисторията на казусите е следната:

 (Дело C‑775/21)

UCMR — ADA е организация за колективно управление на авторски права в музикалната сфера.

На 2 март 2018 г. тази организация предявява пред Окръжен съд Букурещ, Румъния иск срещу авиокомпанията Blue Air за заплащане на дължими възнаграждения и неустойки за публичното разгласяване на музикални произведения на борда на експлоатирани от Blue Air самолети, за което последното не е получило лицензия.

Пред тази юрисдикция Blue Air твърди, че експлоатира 28 самолета и че макар 22 от тези 28 самолета да са оборудвани с необходимия за излъчването на музикални произведения софтуер, тя е разгласила публично, след получаването на необходимата лицензия, един-единствен музикален откъс като фон в 14 от тези самолета.

След това уточнение UCMR — ADA разширява исканията си за плащане, като приема, че наличието на уредби за звуково оповестяване в приблизително 22 самолета е основание да се заключи, че защитените произведения са били публично разгласени във всички самолети от флота на Blue Air.

Искът на UCMR — ADA е уважен с решение от 8 април 2019 г. По същество Окръжен съд Букурещ, Румъния приема, въз основа на решения от 7 декември 2006 г., SGAE (C‑306/05, EU:C:2006:764), и от 15 март 2012 г., Phonographic Performance (Ireland) (C‑162/10, EU:C:2012:141), че от обстоятелството, че Blue Air е оборудвала експлоатираните от нея превозни средства с устройства, позволяващи публичното разгласяване на музикални произведения като фон, може да се изведе оборима презумпция за използването на тези произведения, въз основа на която следва да се заключи, че всеки самолет, който е оборудван с уредба за звуково оповестяване, използва това устройство за публично разгласяване на съответното музикално произведение, без да е необходимо да се представят допълнителни доказателства за това.

Blue Air обжалва това решение пред запитващата юрисдикция Апелативен съд Букурещ, Румъния, като изтъква по-специално, че не е излъчвала музикален фон на борда на експлоатираните от нея самолети, за които не е получила лицензия, и че наличието на съоръжения не е само по себе си равнозначно на публично разгласяване на музикални произведения. Тя добавя, че с излъчването на музикален фон, не е преследвала стопанска цел. Накрая тя отбелязва, че наличието на уредби за звуково оповестяване в самолетите е продиктувано от съображения за сигурност, за да се осигури комуникацията между членовете на екипажа на самолета, както и комуникацията между членовете на екипажа и пътниците.

Запитващата юрисдикция подчертава, че тъй като не е налице стопанска цел, не е съвсем сигурно дали разгласяването на музикално произведение като фон представлява публично разгласяване по смисъла на член 3 от Директива 2001/29. Освен това, при утвърдителен отговор на този въпрос, запитващата юрисдикция иска да се установи каква е необходимата степен на доказване в това отношение. Тя отбелязва, че съгласно практиката на някои национални съдилища, когато оператор, който извършва определена стопанска дейност, фигурира в методиката, посочена в точка 23 от настоящото решение, съществува оборима презумпция, че на съответното място се разгласяват публично произведения, защитени с авторско право. Тази презумпция е обоснована по-специално от невъзможността на организациите за колективно управление на авторски права системно да проверяват всички места, където могат да се извършват действия по използване на произведения на интелектуалното творчество.

При тези обстоятелства Апелативен съд Букурещ решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Трябва ли разпоредбата на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО […] да се тълкува в смисъл, че излъчването в търговско въздухоплавателно средство, превозващо пътници, на музикално произведение или на фрагмент от музикално произведение при излитане, кацане или в който и да било момент от полета, чрез общата уредба за звуково оповестяване на въздухоплавателното средство, представлява публично разгласяване по смисъла на този член, по-специално (но не само) с оглед на критерия за стопанска цел на разгласяването?

При утвърдителен отговор на първия въпрос:

2) Представлява ли наличието на борда на въздухоплавателното средство на уредба за звуково оповестяване, която се изисква от законодателството във връзка със сигурността на въздушния трафик, достатъчно основание за извеждане на оборима презумпция за публично разгласяване на музикални произведения на борда на това въздухоплавателно средство?

При отрицателен отговор на този въпрос:

3) Представлява ли наличието на борда на въздухоплавателното средство на уредба за звуково оповестяване, която се изисква от законодателството във връзка със сигурността на въздушния трафик, както и на софтуер, който позволява разгласяването на звукозаписи (съдържащи защитени музикални произведения) чрез тази уредба, достатъчно основание за извеждане на оборима презумпция за публично разгласяване на музикални произведения на борда на това въздухоплавателно средство?“.

 (Дело C‑826/21)

UPFR е организация за колективно управление на сродни права на продуцентите на звукозаписи.

На 2 декември 2013 г. тази организация предявява иск срещу CFR, дружество за железопътен транспорт, за плащане на дължими възнаграждения и неустойки за публичното разгласяване на музикални произведения във вагоните на стопанисвани от него пътнически влакове. В този контекст тя поддържа, че съгласно приложимата правна уредба в областта на железопътния транспорт част от експлоатираните от CFR влакове трябва да бъдат оборудвани с озвучителни уредби и твърди, че наличието на такива уредби е равнозначно на публично разгласяване на произведения по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

Този иск е отхвърлен от Окръжен съд Букурещ, който приема, че макар само по себе си инсталирането на озвучителна уредба, която дава техническа възможност за достъп на публиката до звукозаписи, да представлява публично разгласяване на музикални произведения, не е било доказано, че експлоатираните влакове са били оборудвани с такава уредба.

UPFR обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, Апелативен съд Букурещ.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в по-голямата част от националната съдебна практика се приема, по-специално въз основа на решение от 7 декември 2006 г., SGAE (C‑306/05, EU:C:2006:764), че наличието на озвучителни уредби във вагоните на пътническите влакове е равнозначно на публично разгласяване на музикални произведения. Тя обаче изпитва съмнения в това отношение.

При тези обстоятелства Апелативен съд Букурещ решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Осъществява ли железопътен превозвач, който използва железопътни вагони, в които са монтирани озвучителни уредби, предназначени за предоставяне на информация на пътниците, публично разгласяване по смисъла на член 3 от Директива 2001/29/ЕО […]?

2) Допуска ли член 3 от Директива 2001/29/ЕО […] национална правна уредба, която установява оборима презумпция за публично разгласяване, основана на наличието на озвучителни уредби, когато те се изискват от други законови разпоредби, уреждащи дейността на превозвача?“.

Решението на съда:

1)  Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че излъчването в пътническо превозно средство на музикално произведение като фон представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба.

2)   Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115/EО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, свързани с авторското право в областта на интелектуалната собственост, трябва да се тълкуват в смисъл, че инсталирането на борда на превозно средство на озвучителна уредба и евентуално на софтуер, който позволява излъчването на музика като фон, не представлява публично разгласяване (съответно публично съобщаване) по смисъла на тези разпоредби.

3) Член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, както е тълкувана от националните съдилища, която установява оборима презумпция за публично разгласяване на музикални произведения, основана на наличието на озвучителни уредби в превозни средства.

Генерирани изображения от изкуствен интелект не могат да са обект на авторско право в САЩ

Изкуственият интелект е тема, която стана изключително популярна през последните години. С появата на приложения, като Chat GPT, DeepAI, DALL-E 2 хората започват да осъзнават реално колко полезно може да бъде използването на изкуствен интелект в различни ежедневни задачи.

Подобни нови технологии обаче създават и потенциално нови проблеми, както от гледна точка за заплаха за работни места, така и от морална и правна такава.

Наскоро Ведомството за авторско право на САЩ излезе с решение по казус за регистрация на литературно произведение с изображения генерирани от  AI приложението Midjourney.

Казусът касае опит на Г-жа Кристина Кащанова да регистрира своят комикс Zarya of the Dawn във ведомството за авторски права на САЩ.

Макар заявителят да не цитира, че част от изображенията в комикса са генерирани от Midjourney, ведомството открива доказателства за това и отказва регистрация.

Причината е че създаването на тези изображения през Midjourney изискват инструкции от човек но самите изображения са създадени по напълно непредсказуем начин. Инструкциите са използвани само за трениране на изкуствения интелект, който генерира изображението по свое усмотрение без възможност на човек да влияе в процеса на създаване.

Поради това ведомството приема, че тези изображения не са оригинални и няма творческо усилие от страна на човека въвел първоначалните базови инструкции. Други инструменти за създаване на произведения, като например Photoshop, дават възможност на автора да влияе до последно върху произведението, като го оформя по своя преценка и творчески поглед. При Midjourney  това обаче не е така, като крайният резултат е непредсказуем и зависи от алгоритъма на изкуственият интелект и от неговото обучение, а не от творческия подход на човек.

Източник: IPKat.

Достъп до лични данни при нарушаване на авторски права в интернет - становище на Генералния адвокат

Генералният адвокат на Европейския съд M. SZPUNAR излезе със становище по дело Дело C‑470/21 La Quadrature du Net, Fédération des fournisseurs d’accès à Internet associatifs, Franciliens.net, French Data Network срещу Premier ministre, Ministère de la Culture.

Делото касае до каква степен е позволен достъпът до лични данни за целите на установяване на нарушаване на авторски права в интернет. Предосторията е следната:

С жалба от 12 август 2019 г. и две допълнителни писмени становища от 12 ноември 2019 г. и 6 май 2021 г. La Quadrature du Net, Fédération des fournisseurs d’accès à Internet associatifs, Franciliens.net и French Data Network искат Държавен съвет, Франция да отмени мълчаливото решение, с което (министър‑председателят на Франция отхвърля искането им за отмяна на Декрет от 5 март 2010 г., въпреки че този декрет и разпоредбите, които съставляват правното му основание, не само накърняват прекомерно правата, гарантирани от френската Конституция, но и противоречат на член 15 от Директива 2002/58 и на членове 7, 8, 11 и 52 от Хартата.

По‑специално, жалбоподателите в главното производство твърдят, че Декретът от 5 март 2010 т. и разпоредбите, които съставляват неговото правно основание, допускат по непропорционален начин достъп до данни за свързване при извършвани в интернет леки престъпления, с които се засяга авторското право, без да се извършва предварителен съдебен или административен контрол, при който се осигурява изпълнение на изискванията за независимост и безпристрастност.

В това отношение запитващата юрисдикция посочва най‑напред, че в последното си решение La Quadrature du Net и др.(6) Съдът постановява, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7, 8 и 11, както и с член 52, параграф 1 от Хартата допуска законодателни мерки, предвиждащи за целите на опазването на националната сигурност, борбата с тежката престъпност и опазването на обществената сигурност общо и неизбирателно запазване на данни относно самоличността на ползвателите на електронни съобщителни средства. Това запазване на данните е възможно за неопределен период за целите най‑общо на разследването, разкриването и преследването на престъпления.

Оттук запитващата юрисдикция прави извод, че не е налице изтъкнатото от жалбоподателите в главното производство основание относно законосъобразността на Декрета от 5 март 2010 г., доколкото той е приет по принцип в контекста на борбата с леките престъпления.

По‑нататък тази юрисдикция припомня, че в решение Tele2 Sverige и Watson(7) Съдът приема, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която регламентира защитата и сигурността на данни за трафик и на данни за местонахождение, и по‑специално достъпа на компетентните национални органи до запазените данни, като не го подчинява на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура.

Тя отбелязва, че в решение Tele2(8) Съдът уточнява, че за да се гарантира на практика пълното спазване на тези условия, от съществено значение е достъпът на компетентните национални органи до запазените данни по принцип да се предоставя, освен в надлежно обосновани неотложни случаи, след предварителен контрол, осъществяван или от юрисдикция, или от независима административна структура, като решението на тази юрисдикция или на тази структура да се постановява след мотивирана молба от тези органи, подадена по‑специално в рамките на наказателни производства за предотвратяване, разкриване или наказателно преследване на престъпления.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че Съдът припомня това изискване по отношение на събирането в реално време на данните за свързване от разузнавателните служби в решение La Quadrature du Net и др.(9), както и в решение Prokuratuur (Условия зя достъп до данни за електронните съобщения)(10) — що се отнася до достъпа на националните органи до данните за свързване.

Накрая, тази юрисдикция отбелязва, че от създаването си през 2009 г. Hadopi е изпратил над 12,7 милиона препоръки до притежателите на абонаменти по процедурата за поетапен отговор, предвидена в член L. 331‑25 от CPI, включително 827 791 само през 2019 г. В това отношение служителите на Комисията за защита на правата на Hadopi трябва да могат да събират всяка година значително количество данни, свързани със самоличността на съответните ползватели. Запитващата юрисдикция приема, че поради това обвързването на това събиране на данни с предварителен контрол създава опасност процедурата за отправяне на препоръки да не може да бъде приложена.

При тези обстоятелства Държавен съвет решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Спадат ли данните за самоличност, съответстващи на IP адрес, към данните за трафик или данните за местонахождение, които по принцип подлежат на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура с правомощия да издава правнообвързващи актове?

2)  При утвърдителен отговор на първия въпрос и с оглед на ниската чувствителност на данните за самоличността на ползвателите, включително на техните данни за контакт, трябва ли Директива [2002/58] във връзка с [Хартата] да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда събиране на тези данни, съответстващи на IP адреса на ползвателите, от административен орган без предварителен контрол от юрисдикция или независима административна структура с правомощия да издава правнообвързващи актове?

3)  При утвърдителен отговор на втория въпрос и с оглед: на ниската чувствителност на данните за самоличността; на обстоятелството, че само тези данни могат да бъдат събирани, и то единствено за да се предотврати неизпълнението на точно, изчерпателно и ограничително определени от националното право задължения, и на обстоятелството, че достъпът до данните на всеки ползвател е обект на систематичен контрол от юрисдикция или от трета административна структура с правомощия да издава правнообвързващи актове, като този контрол би могъл да наруши задачата за изпълнение на публични функции, възложена на събиращия данните административен орган, който сам по себе си е независим, представлява ли Директива [2002/58] пречка този контрол да се осъществява по съответно приспособени правила, като например автоматизиран контрол, евентуално под надзора на вътрешно звено на органа, което отговаря на изискванията за независимост и безпристрастност по отношение на служителите, натоварени със събирането на данните?“.

Становището на Генералния адвокат:

„Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз

трябва да се тълкува в смисъл, че:

допуска национална правна уредба, позволяваща съхраняването на данните за самоличност, съответстващи на IP адреси, от страна на доставчиците електронни съобщителни услуги и ограничения достъпа на административен орган, на който е възложена защитата на авторските и сродните им права срещу извършени в интернет нарушения, само до такива данни, за да може този орган да идентифицира притежателите на тези адреси, заподозрени, че носят отговорност за извършването на посочените нарушения, и в зависимост от съответния случай да може да предприеме конкретни действия срещу тях, без този достъп да подлежи на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура, когато тези данни са единственото средство за разследване, позволяващо да се установи самоличността на лицето, на което е предоставен този адрес в момента на извършване на нарушението“.

Доказване притежание на права на интелектуална собственост в случай на нарушение в ЕС

Генералният адвокат на Европейския съд A. RANTOS излезе със становище по дело C-628/21 TB, Castorama Polska Sp. z o.o., „Knor“ Sp. z o.o.

Делото касае кой и в каква степен може да изисква предварителна информация на нарушаване на права на интелектуална собственост на територията на ЕС. Предосторията е следната:

TB е физическо лице, което чрез своите интернет магазини продава декоративни стоки. В рамките на своята икономическа дейност тя продава машинно произведени от нея репродукции на картини, представляващи несложна графика в ограничен брой цветове и геометрични фигури и кратки текстове. В това отношение картините A, B и C (наричани по-нататък „разглежданите репродукции“), съдържат съответно следните изречения: „Mój dom moje zasady“ („В моя дом аз определям правилата“); „Nie ma ludzi idealnych a jednak jestem“ („Не съществуват съвършени хора, но все пак аз съм един от тях“) и „W naszym domu rano słychać tupot małych stopek Zawsze pachnie pysznym ciastem. Mamy dużo obowiązków, mnóstwo zabawy i miłości“ („При нас сутрин се чува шумът от малки крачета. Винаги се носи аромат на вкусен сладкиш. Имаме много задължения, удоволствие и любов“). TB се представя като автор на картините, чиито репродукции произвежда, които според нея са произведения по смисъла на авторското право.

Точни копия на картини А и В, доставяни от „Knor“ Sp. z o.o. (наричано по-нататък „Knor“), се продават без съгласието на TB във физическите магазини и в интернет магазина на Castorama Polska Sp. z o.o. (наричано по-нататък „Castorama“). Що се отнася до тези картини, нито на репродукциите на ТВ, нито на тези, които предлага Castorama, е поставено означение относно авторството или произхода им. Castorama продава и картини, доставяни от Knor, които съдържат идентичен текст като този на картина C, но с някои разлики в графичното изображение и шрифта. На 13 октомври 2020 г. TB отправя покана до Castorama да преустанови нарушенията на имуществените и неимуществените авторски права върху нейните творчески произведения, които това дружество продава без съгласието ѝ.

На 15 декември 2020 г., ТВ подава искане до Окръжен съд Варшава, запитващата юрисдикция, на основание член 479113 от Гражданския процесуален кодекс. В рамките на това производство тя иска от Castorama и от Knor да ѝ предоставят свързана с разглежданите репродукции информация за разпространителските мрежи, както и за количеството получени или поръчани стоки, пълен списък на доставчиците, данни за пускането на стоките в продажба във физическите магазини и в интернет магазина на Castorama и за техните количества, получената от продажбата на стоките цена, с разбивка на продажбите във физическите магазини и по интернет. TB се позовава на имуществените и неимуществените си права върху разглежданите репродукции и посочва, че исканата информация е необходима, за да предяви иск за нарушение на авторските ѝ права и евентуално на иск за обезщетение поради нелоялна конкуренция.

Castorama моли това искане за информация да бъде отхвърлено, а при условията на евентуалност — да се издаде разпореждане с възможно най-малък обхват, ограничен единствено до произведенията по смисъла на авторското право, като оспорва самата възможност разглежданите картини да имат качеството „произведения“. То се позовава и на защитата на търговската тайна и освен това изтъква, че ТВ не е доказала, че притежава имуществени авторски права върху тези репродукции. Според Castorama интелектуалните произведения, до които се отнася искането на ТВ, не са оригинални и тя не е доказала, че е изпълнено изискването за новост. Уважаването на това искане щяло да доведе до предоставянето на авторскоправна закрила на идеи и концепции, тъй като разглежданите репродукции били част от модерната тенденция на т.нар. опростени мотивационни графики с банални текстове. Освен това Castorama счита, че всички графични елементи на разглежданите репродукции са банални и повторяеми и не се отличават с нищо оригинално в областта на композицията, цветовете, използваните шрифтове, от останалите предлагани на пазара графики.

В отговор на тези доводи ТВ не представя доказателствени искания, за да докаже съществуването на право върху интелектуална собственост върху разглежданите репродукции, позовавайки се на необходимост от специализирани познания (чрез експертиза от вещо лице) в областта на графиката и дизайна. Доказателствата, които тя представя в искането си от 15 декември 2020 г., представляват разпечатки от страници на продавани изделия в нейните интернет магазини и фактури за продажби, считано от 2014 г., както и разпечатки, извлечени от страниците на уебсайтовете на Castorama, и фактури за закупуване на картини от интернет магазина му.

При разглеждането на искането на TB запитващата юрисдикция си поставя въпрос относно тълкуването, което следва да се даде на член 8, параграф 1 от Директива 2004/48, по-специално относно това дали е необходимо да се докаже правното естество на стоката, за която се отнася искането за предоставяне на информация, или само да докаже неговата вероятност, като се има предвид, че членове 6 и 7 от тази директива използват различни формулировки и че член 4 от посочената директива се отнася до „притежателите на права върху интелектуална собственост“. Съмненията на тази юрисдикция се отнасят и до възможността за прилагане на различна степен на доказване с оглед на статута на разглежданите репродукции, а именно дали става въпрос за произведения, а оттам и до процесуалната легитимация на TB.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че член 479113 от Гражданския процесуален кодекс транспонира член 8 от Директива 2004/48 и че член 47989 от този кодекс при определянето на обхвата на делата за интелектуална собственост посочва в своя параграф 2 делата, отнасящи се до „предотвратяването и борбата с нелоялната конкуренция“. Като се позовава на съображение 13 от въпросната директива(5), тази юрисдикция подчертава, че за целите на настоящото дело, макар полската съдебна практика все още да не дава еднозначен отговор на този въпрос, тя възприема тълкуването, че националното право е разширило за вътрешни цели прилагането на посочената директива по отношение на актовете на нелоялна конкуренция, състоящи се в създаването на точни копия на продуктите, дори те да не са предмет на изключителни права като правата, каквито би имал притежателят на авторско право. Предвид тези обстоятелства, що се отнася до частта от искането, свързано с картините А и В, няма проблем с тълкуването на правото на Съюза, тъй като ТВ е представила доказателство, че Castorama продава продукти, които са точни копия на нейните картини.

Произнасянето по искането във връзка с картина C обаче налага тълкуване на правото на Съюза, тъй като продаваната от Castorama репродукция не представлява точно копие на тази картина, а именно възпроизведен е текстът и е запазено разположението му на страницата, но са използвани различни графични елементи и различни по вид шрифтове. Според полската съдебна практика, която съвпада с тази на Съда(6), сезираната юрисдикция трябва да изследва творческите характеристики на дадено произведение. В това отношение според запитващата юрисдикция, когато по делото е налице сложна фактическа обстановка, така че не е достатъчен само опитът на съдията, ще е необходимо експертно заключение по този въпрос, като по правило тежестта на доказване и тежестта да се поиска назначаването на експертиза се носи от ищеца.

Полските юристи застъпват две противоположни становища относно тълкуването на член 479113 от Гражданския процесуален кодекс, като приемат или че е необходимо заявителят да докаже по несъмнен начин, че е притежател на разглежданото право върху интелектуална собственост, или че е необходимо той да докаже не нарушаването на защитаваните права, а само вероятността от такова нарушаване, тъй като искането за информация по член 8, параграф 1 от Директивата може да се насочи не само срещу нарушителя, но и срещу трето лице.

Запитващата юрисдикция посочва, че според нея член 8, параграф 1 от Директива 2004/48, във връзка с член 4 от същата, трябва да се тълкува в смисъл, че се отнася до мярка за защита на права върху интелектуална собственост, която се прилага само ако е установено притежанието на правото върху интелектуална собственост и не е достатъчно да се докаже само вероятността мярката да се отнася до съществуващо право върху интелектуална собственост, тъй като е необходимо да се представи доказателство за това обстоятелство, по-специално в хипотезата, при която искането за предоставяне на информация за произхода и мрежите за разпространение на стоките или услугите предхожда предявяването на искания за обезщетение във връзка с нарушението на права върху интелектуална собственост.

При тези обстоятелства Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Трябва ли член 8, параграф 1 във връзка с член 4 […]от Директива [2004/48] да се тълкува в смисъл, че се отнася до мярка за защита на права върху интелектуална собственост, чието прилагане може да се иска само когато в същото или в друго производство е установено, че поискалото мярката лице притежава право върху интелектуална собственост?

–        При отрицателен отговор на [първия преюдициален въпрос]:

2)   Трябва ли член 8, параграф 1 във връзка с член 4 […] от Директива [2004/48] да се тълкува в смисъл, че е достатъчно да се докаже вероятността мярката да се отнася до съществуващо право върху интелектуална собственост, а не се изисква пълно доказване на този факт, в частност в случай че искането за предоставяне на информация за произхода и мрежите за разпространение на стоките или услугите предхожда предявяването на искания за обезщетение във връзка с нарушението на права върху интелектуална собственост?“.

Становището на Генералния адвокат:

„Член 8, параграф 1 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост

трябва да се тълкува в смисъл, че:

във връзка с производство за нарушаване на право върху интелектуална собственост заявителят трябва да докаже чрез представянето на достатъчно доказателства вероятността да е притежател на разглежданото право върху интелектуална собственост, без от него да се изисква пълно доказване на това обстоятелство, по-специално, когато искането за предоставяне на информация предхожда предявяването на искания за обезщетение във връзка с нарушението на права върху интелектуална собственост. Националната юрисдикция трябва също да прецени основателността на това искане като отчете надлежно всички обективни обстоятелства по делото, включително поведението на страните, за да се увери по-специално, че заявителят не злоупотребява с него“.

Футболни мачове и интелектуална собственост - решения на Върховния съд на Испания

Върховният съд на Испания се произнесе наскоро по две съдебни дела касаещи предаване на спортни състезания и връзката им с правата на интелектуална собственост.

В първото дело, испанската футболна федерация La Liga съди две медии Atresmedia S.A. и Mediaset S.A. за това, че използват кадри и снимков материал от излъчвани футболни мачове в страната, за които има подписани ексклузивни договори за предаване с друга компания.

Според съда медиите имат право на достъп но подобни спортни мероприятия, тъй като те са от обществен интерес. Те имат и право да правят снимки и да излъчват кратки видео записи от мачовете с информативна цел, като това не се счита за нарушаване на правата за излъчване на фотболните срещи.

Според второто решение на Върховния съд, предаването на футболни мачове в барове не представлява престъпление срещу права на интелектуална собственост, в частност авторско право, тъй като футболната игра, като такава не попада в определението на литературни, научни или художествени произведения. Според съда фотболният мач не представлява изпълнение на такива произведения. Поради това подобно излъчване трябва да бъде обхванато от потенциално нарушаване на пазарни или потребителски права съобразно испанското законодателство.

Източник: EUIPO.

Могат ли произведения да бъдат използвани за обучителни цели без разрешение на техните автори?

Авторското право защитава оригинални обекти на творческия, интелектуален труд. Това право дава възможност на авторите на произведения да контролират, кой и как използва техните творби.

Въпреки монополното право, което всеки автор има да разрешава използване на своите произведения има и някои изключения за свободно използване без разрешение и без заплащане на възнаграждения. Част от тези изключения са използване на произведения за обучение, комантар, критика и новини.

Съдебно решение от САЩ между Bell v. Eagle Mountain Saginaw Independent School District показва напрактика приложението на тези изключения.

Училище публикува в своя Twitter профил цитат от литературно произведение на автор с цел мотивиране на учениците. Авторът остава недоволен от липсата на искане на разрешение за това и завежда съдебно дело за нарушаване на авторски права.

Съдът приема, че използване на част от защитено произведение за обучителни цели е разрешено от закона и не изисква разрешение и заплащане на възнаграждение. Няма приведени доказателства, че използването цели комерсиални ползи, както и че авторът е притърпял вреди от това.

Източник: Deirdre Kennedy за Kluwer Copyright Blog.

Lego се замеси в съдебно дело за дизайн на яке в САЩ

Авторското право е едно от основните права на интелектуална собственост, което обаче предполага сложни съдебни битки в случай на конфликт.

Един подобен казус са оформя около практиката на LEGO да използва персонажи и истории от филми и сериали при разработката на конструктори за деца.

В случая компанията използва визия на кожено яке, известно като “Concannon Jacket”, носено от Antoni Porowski в риалити шоуто Queer Eye на Netflix, за изработка на визия на играчка.

James Concannon  е артиста създал дизайна на якето, като той дава разрешение на Netflix за използването на този дизайн в реалити шоуто.

Според него, LEGO използват неправомерно сходна визия на това яке за своите играчки “Queer Eye – The Fab 5 Loft” базирани на образите от риалити шоуто на Netflix.

Според компанията обаче, те имат право да използват този дизайн, тъй като са получили лиценнзия от Netflix на база разрешението дадено от самия артист за използване на въпросното яке.

Предстой да научим, как ще се развие този казус.

Според законодателството в САЩ, дизайнът на дрехи, като цяло не е обект на авторско право с изключение на отделни елементи от тях, които могат да бъдат оригинални произведения.

С оглед на това в случая казусът ще се концентрира не върху дизайнът на якето, като цяло, а върху отделните негови елементи, които могат да са обект на права.

Източник: Source: SS Rana & Co - Ananyaa Banerjee and Nitika Sinha for Lexology.

Представлява ли софтуерът продаван и свалян от интернет стока?

Европейският съд излезе с важно тълкувателно решение по дело C‑410/19 The Software Incubator Ltd срещу Computer Associates (UK) Ltd, което разглежда въпроса дали софтуер продаван и свалян от интернет представлява стока или не. Казусът има следната предостария:

Computer Associates е дружество, което търгува с приложен софтуер за автоматизиране на услугата по пускане и управление на приложения в центъра за данни (наричан по-нататък „разглежданият софтуер“). Целта му е да координира и автоматично да извършва пускането и актуализацията на други софтуерни приложения в различните оперативни среди в големи организации като банки и застрахователни дружества, така че приложенията, които са в основата на дейността, да са напълно интегрирани със софтуерната оперативна среда.

Computer Associates издава по електронен път на своите клиенти лицензии за използване на разглеждания софтуер на конкретна територия за разрешен брой крайни потребители.

Лицензията за този софтуер се издава, при условие че клиентът спазва по-специално следните задължения: да не осъществява достъп до част от софтуера, която няма разрешение да използва; да не извършва декомпилация и да не променя софтуера, както и да не го отдава под наем, преотстъпва, прехвърля или сублицензира.

От предоставените от запитващата юрисдикция данни е видно, че лицензията за използване на разглеждания софтуер може да бъде издадена за неограничено време или за определен срок. При прекратяване на договора поради съществено неизпълнение или несъстоятелност на другата страна, клиентът трябва да върне софтуера на Computer Associates, да го изтрие или да го унищожи. На практика обаче повечето лицензии са неограничени във времето. В това отношение Computer Associates запазва всички права, а именно по-специално авторските права, правата на собственост, патентните права, правата върху търговски марки и всички други вещни права, свързани със софтуера.

На 25 март 2013 г. Computer Associates сключва споразумение с The Software Incubator. Съгласно клауза 2.1 от споразумението последното дружество действа от името на Computer Associates, за да се свързва с евентуални клиенти в Обединеното кралство и Ирландия с оглед на „рекламата, [на] маркетинга и [на] продажбата на [разглеждания софтуер]“. Съгласно посоченото споразумение задълженията на The Software Incubator се свеждат до рекламирането и предлагането на този софтуер на пазара. The Software Incubator няма правото да прехвърля собствеността върху него.

С писмо от 9 октомври 2013 г. Computer Associates прекратява сключеното с The Software Incubator споразумение.

The Software Incubator предявява срещу Computer Associates иск за обезщетение на основание на националната правна уредба, транспонираща Директива 86/653, пред High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение, Обединено кралство). Computer Associates оспорва квалификацията на отношенията му със Software Incubator като договор за търговско представителство с твърдението, че доставката на компютърен софтуер на клиент по електронен път заедно с издаването на неограничена във времето лицензия за използване на софтуера не представлява „продажба на стоки“ по смисъла на член 1, параграф 2 от Директивата.

С решение от 1 юли 2016 г. High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение) уважава иска на The Software Incubator и присъжда на това дружество обезщетение в размер на 475 000 GBP (британски лири) (около 531 000 EUR). В този контекст посоченият съд постановява, че „продажбата на стоки“ по смисъла на Регламент 1993/3053 се отнася до самостоятелна дефиниция, която трябва да включва доставката на софтуер.

Computer Associates обжалва това решение пред Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение), Обединеното кралство). С решение от 19 март 2018 г. тази юрисдикция постановява, че софтуерът, доставен на клиент по електронен път, не представлява „стока“ по смисъла на член 1, параграф 2 от Директива 86/653, както е тълкуван от Съда. Тя стига до извода, че Software Incubator няма качеството на „търговски представител“ по смисъла на тази разпоредба и отхвърля иска му за обезщетение.

The Software Incubator обжалва това решение пред Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство).

Тази юрисдикция иска от Съда тълкуване на член 1, параграф 2 от Директива 86/653, което ѝ е необходимо, за да определи дали понятието „търговски представител“, който има пълномощия да договаря „продажбата на стоки“, се прилага при доставката на компютърен софтуер на клиента по електронен път, чието използване се урежда с лицензия, издадена за неограничено време.

При тези условия Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Когато копие от компютърен софтуер се доставя на клиентите на даден принципал по електронен път, а не на материален носител, представлява ли то „стока“ по смисъла на този термин, който фигурира в дефиницията за търговски представител в член 1, параграф 2 от Директива 86/653?

2) Когато компютърен софтуер се доставя на клиентите на даден принципал, като на клиента се издава неограничена във времето лицензия да използва копие от компютърния софтуер, представлява ли това „продажба на стоки“ по смисъла на този термин, който фигурира в дефиницията за търговски представител в член 1, параграф 2 от Директива 86/653?“.

Решението на съда:

Понятието „продажба на стоки“, посочено в член 1, параграф 2 от Директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18 декември 1986 година относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, трябва да се тълкува в смисъл, че може да обхваща доставката на компютърен софтуер на клиент по електронен път срещу заплащане на цена, когато заедно с тази доставка се издава неограничена във времето лицензия за използване на софтуера.

Решение на Европейския съд относно законността на декомпилирането на софтуер

Европейският съд излезе с решение по дело C‑13/20 Top System SA срещу Белгия.

Накратко делото касае въпросът до каква степен софтуерен код може да бъде докомпилиран и променян с оглед корекции на грешки в него от страна на законния му купувач/потребител. Казукът има следната история:

Top System е учредено по белгийското право дружество, което разработва компютърни програми и предоставя услуги в областта на информационните технологии.

Selor е публичният орган, отговарящ в Белгия за подбора и ориентирането на бъдещите сътрудници на различните публични служби на администрацията. След включването на Selor в Федерална публична служба „Стратегия и подкрепа“) État belge (белгийската държава) встъпва на негово място като ответник в спора по главното производство.

От 1990 г. Top System си сътрудничи със Selor, за сметка на което предоставя услуги по разработване и поддръжка в областта на информационните технологии.

За да изпълни задачите си, Selor постепенно въвежда информационни инструменти, предназначени да позволят подаването на онлайн кандидатури и тяхното обработване.

По искане на Selor Top System разработва няколко приложения, които съдържат, от една страна, функции, произтичащи от неговия рамков софтуер, озаглавен „Top System Framework“ (наричан по-нататък „TSF“), и от друга страна, функции, предназначени да отговорят на специфичните нужди на Selor.

Selor притежава лиценз за използване на разработените от Top System приложения.

На 6 февруари 2008 г. Selor и Top System сключват договор с предмет инсталирането и конфигурирането на нова софтуерна рамка, както и интегрирането и миграцията на източниците на приложенията на Selor в тази нова рамка.

Между юни и октомври 2008 г. Selor и Top System разменят електронни писма относно проблеми, свързани с функционирането на някои приложения, използващи TSF.

Тъй като не успява да постигне споразумение със Selor относно разрешаването на тези проблеми, на 6 юли 2009 г. Top System подава жалба срещу Selor и белгийската държава пред Търговски съд Брюксел, Белгия с цел по-специално да се установи, че Selor е извършило декомпилацията на TSF в нарушение на изключителните права на Top System върху този софтуер. Top System иска също така Selor и белгийската държава да бъдат осъдени да му заплатят обезщетение за декомпилацията и за копирането на изходните кодове на посочения софтуер, заедно с компенсаторните лихви, считано от прогнозната дата на тази декомпилация, тоест най-късно считано от 18 декември 2008 г.

На 26 ноември 2009 г. делото е върнато на Първоинстанционен съд Брюксел, Белгия, който с решение от 19 март 2013 г. по същество отхвърля искането на Top System.

Top System обжалва това решение пред запитващата юрисдикция — Апелативен съд Брюксел, Белгия.

Пред нея Top System поддържа, че Selor незаконосъобразно е извършило декомпилацията на TSF. Според него съгласно членове 6 и 7 от LPO декомпилация може да се извърши само въз основа на разрешение на автора или на неговия правоприемник или за целите на оперативната съвместимост. За сметка на това тя не била допустима за отстраняване на грешките, засягащи функционирането на съответната програма.

Selor признава, че е извършило декомпилация на част от TSF, за да деактивира дефектна функция. То обаче изтъква по-специално, че съгласно член 6, параграф 1 от LPO е имало право да извърши тази компилация, за да се отстранят някои грешки в проектирането, засягащи TSF, които правят невъзможно използването му в съответствие с неговото предназначение. Selor се позовава и на своето право по член 6, параграф 3 от LPO да наблюдава, изучава или изпитва функционирането на съответната програма, за да определи идеите и принципите, заложени в съответните функции на TSF, с цел да намери начин да предотврати спънките, предизвикани от тези грешки.

Запитващата юрисдикция счита, че за да определи дали Selor е имало право да извърши посочената декомпилация на основание член 6, параграф 1 от LPO, трябва да провери дали декомпилацията изцяло или отчасти на компютърна програма попада сред действията, посочени в член 5, букви a) и b) от LPO.

При тези обстоятелства Апелативен съд Брюксел решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Трябва ли член 5, параграф 1 от [Директива 91/250] да се тълкува в смисъл, че разрешава на легитимния приобретател на компютърна програма да я декомпилира изцяло или отчасти, когато декомпилацията е необходима за отстраняването на грешки, засягащи функционирането на програмата, включително когато отстраняването им се изразява в деактивиране на функция, засягаща правилното функциониране на приложението, включващо тази програма?

2)  При утвърдителен отговор трябва ли освен това да са изпълнени условията по член 6 от Директивата или други условия?“.

Решението на съда:

1)  Член 5, параграф 1 от Директива 91/250/ЕИО на Съвета от 14 май 1991 година относно правната защита на компютърните програми трябва да се тълкува в смисъл, че легитимният приобретател на компютърна програма има право да декомпилира изцяло или отчасти същата, за да отстрани грешки, засягащи функционирането на тази програма, включително когато отстраняването на грешки се състои в деактивиране на функция, която засяга правилното функциониране на приложението, включващо посочената програма.

2)  Член 5, параграф 1 от Директива 91/250 трябва да се тълкува в смисъл, че легитимният приобретател на компютърна програма, който иска да извърши декомпилацията на тази програма с цел отстраняване на грешки, засягащи функционирането ѝ, не е длъжен да изпълни изискванията, предвидени в член 6 от тази директива. Посоченият приобретател обаче има право да извърши такова декомпилиране само в необходимата за споменатото отстраняване на грешки степен и при спазване, евентуално, на условията, предвидени в договора с носителя на авторското право върху посочената програма.

Копиране на съдържание за лично ползване и дължимо авторско възнаграждение - мнение на Генералния адвокат на Европейския съд

Генералният адвокат на Европейския съд G.Hogan излезе с тълкувателно становище по дело Дeло C‑433/20 Austro-Mechana Gesellschaft zur Wahrnehmung mechanisch-musikalischer Urheberrechte Gesellschaft mbH срещу Strato AG.

Основният въпрос касаещ това дело е дали трябва да се плащат допълнителни авторски възнаграждения за копиране на съдържание в облачно пространство за лични нужди.

Фактите по делото са както следва:

Austro-Mechana е организация за колективно управление на авторски права, която в качеството на довереник упражнява правото на ползване и правото на възнаграждение за музикални произведения (със и без текст) от свое име, но в интерес и за сметка на носителите на тези права. Интересите, защитавани от организации за колективно управление на авторски права като Austro-Mechana, включват по-специално законоустановеното право на възнаграждение по член 42b, параграф 1 от UrhG, а именно правото на възнаграждение за възпроизвеждане върху информационни носители.

Austro-Mechana сезира Търговски съд Виена, Австрия с иск срещу дружеството Strato, което е със седалище в Германия и предоставя услуга под наименованието „HiDrive“. Тази услуга е описана от нейния доставчик като „виртуална памет (в облак), която функционира толкова бързо и с която се работи толкова лесно, колкото с (външен) твърд диск“. Strato изтъква, че неговото пространство за съхранение „предлага достатъчно място за съхраняване на снимки, музика и филми централно на едно място“.

Austro-Mechana иска да фактурира и впоследствие да му бъде заплатено възнаграждението, дължимо от Strato на основание член 42b, параграф 1 от UrhG за възпроизвеждане върху информационни носители. Тя твърди, че тъй като сам по себе си текстът на член 42b, параграф 1 от UrhG съзнателно е общо формулиран, възнаграждението за възпроизвеждане върху информационни носители се дължи и тогава, когато всякакви видове информационни носители „се пускат на пазара“ с търговска цел на територията на страната, независимо по какъв начин и под каква форма, което включвало и предоставянето на разположение на място за съхранение в облак. Тя посочва, че изразът „се пускат на пазара“ не се отнася до физическото разпространение, а съзнателно дава възможност за включването на всички процеси, които в крайна сметка предоставят на ползвателите място за съхранение на територията на страната за възпроизвеждане за (лично или) частно използване. Освен това в член 42b, параграф 3 от UrhG се уточнявало, че не е от значение дали пускането на пазара става от територията на страната, или от чужбина.

Strato оспорва иска. То изтъква, че приложимата редакция на UrhG не предвижда възнаграждение за услуги в облак, както и че познавайки техническите възможности, законодателят умишлено не е използвал тази възможност. Според Strato услугите в облак и физическите информационни носители не могат да се сравняват. Не било възможно тълкуване, включващо услугите в облак, тъй като на пазара не се пускали никакви информационни носители, а се предоставяло само пространство за съхранение. Strato изтъква, че не продава или отдава под наем физически информационни носители за Австрия, а само предлага пространство за онлайн съхраняване на сървърите си, намиращи се в Германия. Освен това Strato заявява, че вече е платило косвено таксата за авторско право за сървърите си в Германия (тъй като производителят/вносителят я е включил в цената). В допълнение австрийските потребители вече били платили такса за авторско право за уредите, с които изобщо можело да се качва съдържание в „облака“. Допълнително възнаграждение за възпроизвеждане върху информационни носители по отношение на съхраняването на данни в облак щяло да доведе до двойно или дори тройно задължение за плащане на такса.

Търговският съд Виена отхвърля иска. Той приема по същество, че притежателите на авторски и сродни права (наричани по-нататък „притежателите на права“) имат право на справедливо възнаграждение, когато информационни носители се пускат на пазара с търговска цел на територията на страната (от място в страната или в чужбина), когато поради самото естество на обекта на закрила следва да се очаква, че чрез запис върху информационен носител той ще да бъде възпроизведен за лично или частно ползване (по начин, разрешен съгласно член 42, параграфи 2—7 от UrhG), и то по отношение на информационни носители от всякакъв вид, които са годни за такова възпроизвеждане.

Търговският съд Виена приема, че член 42b, параграф 1 от UrhG, в който вече изрично се говори за „информационни носители от всякакъв вид“, включва — вътрешни и външни — твърди дискове на компютри. Той посочва също така, че услугите в облак съществуват в най-различни форми. Сърцевината на услугата била гарантиране, че ползвателят разполага с определен капацитет за съхранение, но това не включвало право на ползвателя съдържанието му да бъде съхранявано на определен сървър или на определени сървъри; правата му били ограничени до възможност за достъп до капацитета за съхранение „някъде в облака [на доставчика]“. Поради това според този съд Strato не предоставя на клиентите си информационни носители, а като услуга предоставя на разположение капацитет за съхранение онлайн. Той отбелязва, че в оценката на проекта за Urh-Nov(8) изрично е поискано да се вземе предвид съхраняването „в облак“, като са формулирани съответните предложения за разпоредби. Въпреки това законодателят съзнателно решил да не включи такава разпоредба.

Austro-Mechana подава въззивна жалба срещу това решение пред запитващата юрисдикция. Запитващата юрисдикция счита, че не е напълно ясен въпросът дали съхраняването в облак на закриляно с авторско право съдържание попада в обхвата на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29. В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че в решение от 29 ноември 2017 г., VCAST (C‑265/16, EU:C:2017:913, наричано по-нататък „решението VCAST“) Съдът е постановил, че съхраняването на защитено съдържание в облак е равнозначно на запазено за автора упражняване на авторските права.

По изложените съображения Върховен областен съд Виена, Австрия решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1. Трябва ли изразът „върху какъвто и да е носител“ в член 5, параграф 2, буква б) от Директива [2001/29] да се тълкува в смисъл, че обхваща и сървърите, принадлежащи на трети лица, които предоставят на физически лица (клиенти) за лично ползване (и за цели, които нямат пряко или косвено търговски характер) пространство за съхранение на тези сървъри, което клиентите използват за възпроизвеждане чрез съхраняване („cloud computing“)?

2. Ако отговорът е утвърдителен: трябва ли цитираната в първия въпрос разпоредба да се тълкува в смисъл, че се прилага към национална правна уредба, която предвижда, че авторът има право на справедливо възнаграждение (възнаграждение за възпроизвеждане върху информационни носители):

– когато поради естеството на дадено произведение (излъчено по радиото, предоставено на публично разположение или записано върху произведен с търговска цел информационен носител) следва да се очаква, че то ще бъде възпроизведено за лично или частно ползване, като се съхранява върху „носител от всякакъв вид, който е годен да послужи за такова възпроизвеждане и се пуска с търговска цел на пазара на територията на страната“,

–  и когато за тази цел е използван описаният в първия въпрос метод за съхраняване?“.

Становището на Генералния адвокат:

„Изразът „възпроизвеждане върху какъвто и да е носител“ в член 5, параграф 2, буква г) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество включва възпроизвеждане, извършено въз основа на предоставяни от трето лице компютърни услуги в облак.

Не се дължи отделна такса или възнаграждение за възпроизвеждане, извършено от физическо лице за свои лични цели въз основа на предоставяни от трето лице компютърни услуги в облак, при условие че таксите, заплатени по отношение на устройствата/носителите в съответната държава членка, отразяват и вредата, причинена на притежателя на права от подобно възпроизвеждане. Ако дадена държава членка всъщност е избрала да предвиди схема за налагане на такси върху устройствата/носителите, запитващата юрисдикция по принцип може да презумира, че само по себе си това представлява „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, освен ако притежателят на права (или неговият представител) не докаже, че при обстоятелствата в конкретния случай подобно плащане би било недостатъчно“.

Youtube и Uploaded с успех пред Европейския съд но при определени условия

Европейският съд излезе с решение по съединени дела C‑682/18 и C‑683/18 Frank Peterson срещу Google LLC и Elsevier Inc. срещу Cyando AG.

Делата касаят накратко въпросът касаещ отговорността на оператори на съдържание, като Youtube във връзка с нарушаване на авторски права. Казусите имат следната предистория:

По дело C‑682/18

 Г‑н Peterson е музикален продуцент и твърди, че е собственик на дружеството Nemo Studios.

На 20 май 1996 г. дружеството Nemo Studio Frank Peterson сключва с артистката изпълнителка Sarah Brightman договор за изключителното право на използване в целия свят на звуко- и видеозаписи на нейните изпълнения. През 2005 г. към договора е сключено допълнително споразумение. На 1 септември 2000 г. г‑н Peterson сключва от свое име и от името на дружеството Nemo Studios лицензионно споразумение с Capitol Records Inc. за изключителните права на дистрибуция на записите и изпълненията на Sarah Brightman от Capitol Records.

През ноември 2008 г. на пазара е пуснат албумът „A Winter Symphony“ с интерпретирани от изпълнителката произведения. На 4 ноември 2008 г. Sarah Brightman започва турне, наречено „Symphony Tour“, по време на което изпълнява записаните в албума произведения.

На 6 и 7 ноември 2008 г. произведения от този албум и лични концертни записи от турнето са достъпни на интернет платформата YouTube и са свързани с неподвижни и с подвижни изображения. С писмо от 7 ноември 2008 г. г‑н Peterson, който в подкрепа на искането си представя моментни снимки на екрана, предназначени да докажат изтъкнатите от него факти, се обръща към Google Germany и иска от него, както и от Google да направят изявления, че се задължават да преустановят нарушението, като неизпълнението на това задължение е скрепено със санкция. След това Google Germany се обръща към YouTube, което с помощта на изпратените от г‑н Peterson снимки на екран ръчно издирва интернет адресите (URL) на разглежданите видеоклипове и блокира достъпа до тях. Страните в главното производство спорят относно обхвата на това блокиране на достъпа.

На 19 ноември 2008 г. на платформата YouTube отново има възможност за достъп до звукозаписи на изпълненията на артистката изпълнителка, като те са свързани с неподвижни и подвижни изображения.

Вследствие на това г‑н Peterson предявява пред Областен съд Хамбург, Германия иск срещу Google и YouTube за преустановяване на нарушение, за предоставяне на информация и за установяване на задължението им да заплатят обезщетение за вреди. В подкрепа на иска си той се позовава на собствените си права като продуцент на албума „A Winter Symphony“, както и на собствените си права и на права, произтичащи от правата на изпълнителката, свързани с изпълнението на произведения, съдържащи се в посочения албум, който е реализиран с неговото творческо участие в качеството му на продуцент и хорист. Освен това по отношение на концертните записи от турнето „Symphony Tour“ той изтъква, че е композитор и автор на текстовете на различни произведения от албума. Също така в качеството си на издател той притежавал производни на авторските права по отношение на различни музикални произведения.

С решение от 3 септември 2010 г. сезираната юрисдикция уважава иска в частта относно три музикални произведения и го отхвърля в останалата му част.

Г‑н Peterson и ответниците в главното производство обжалват това решение пред Висш областен съд Хамбург, Германия. Г‑н Peterson иска да се забрани на ответниците в главното производство да предоставят на публично разположение в синхронизиран вид или във вид, който по друг начин е свързан със съдържание на трети лица, или с рекламна цел, дванадесет звукозаписа или изпълнения, съдържащи се в продуцирания от него албум „A Winter Symphony“ на изпълнителката Sarah Brightman, както и дванадесет композирани от него музикални произведения от концертите в рамките на турнето „Symphony Tour“, или — при условията на евентуалност — да дават възможност на трети лица да предоставят по този начин на публично разположение съответните произведения. Освен това той иска да му се предостави информация относно незаконните действия и относно оборота или печалбата, реализирани благодарение на тези действия. Той иска също YouTube да бъде осъдено да заплати обезщетение за вреди, а Google да бъде осъдено да върне придобитото без основание. При условията на евентуалност той иска да получи информация относно потребителите на интернет платформата YouTube, които са качили въпросните творби, използвайки псевдоним.

С решение от 1 юли 2015 г. Висш областен съд Хамбург изменя частично решението, постановено в първоинстанционното производство, и осъжда ответниците в главното производство да не дават възможност на трети лица по отношение на седем музикални произведения да предоставят на публично разположение в синхронизиран вид или във вид, който по друг начин е свързан със съдържание на трети лица, или с рекламна цел звукозаписи или изпълнения на артистката изпълнителка от албума „A Winter Symphony“. Освен това той осъжда ответниците в главното производство да посочат имената и пощенските адреси на потребителите на платформата, качили на нея музикалните произведения, използвайки псевдоним, или, при липса на пощенски адрес — електронния адрес на тези потребители. Въззивният съд отхвърля жалбата в останалата ѝ част като частично недопустима и частично неоснователна.

Що се отнася до седемте музикални произведения от албума „A Winter Symphony“, въззивният съд приема, че правата на г‑н Peterson са били нарушени, тъй като тези произведения са били качени без разрешение на платформата за споделяне на видеоклипове на YouTube и са свързани с анимирани изображения, като филми, взети от рекламния видеоклип на изпълнителката. Той приема, че YouTube не носи отговорност за тези нарушения в качеството си на извършител или съучастник, тъй като не играло активна роля при създаването или качването на спорното съдържание на платформата и не е присвоило това чуждо съдържание. Освен това, тъй като не било запознато с конкретните нарушения, то нямало необходимия умисъл, за да носи отговорност като съучастник. YouTube обаче било отговорно като „лице, което допринася за извършването на нарушението, тъй като не изпълнило задълженията си за поведение. Така, що се отнася до посочените произведения, въпреки че му били сигнализирани незаконни действия във връзка с тях, то не отстранило незабавно оспореното съдържание, нито блокирало достъпа до него.

Що се отнася до концертните записи от турнето „Symphony Tour“, YouTube обаче не нарушило никакво задължение за поведение. Видеоклиповете, които съдържат посочените музикални произведения, наистина били незаконно качени от трети лица на платформата за споделяне на видеоклипове. YouTube обаче не било информирано в достатъчна степен за тези нарушения или извършило своевременно необходимото блокиране на достъпа до въпросното съдържание, или не можело да бъде упреквано, че не е изпълнило задължението незабавно да блокира това съдържание.

Федерален върховен съд, Германия допуска ревизионата жалба срещу решението на въззивния съд, като ограничава нейния обхват до исканията, обявени за допустими от въззивния съд. В ревизионната си жалба г‑н Peterson продължава да поддържа своите искания, доколкото те са отхвърлени като неоснователни от въззивния съд. В ревизионната си жалба ответниците в главното производство молят искът да бъде отхвърлен в неговата цялост.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че основателността на жалбата на г‑н Peterson зависи, на първо място, от обстоятелството дали поведението на YouTube в спора по главното производство представлява публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за авторското право. Тя счита, че това би могло да е така само по отношение на седемте музикални произведения от албума „A Winter Symphony“, които YouTube не е отстранило или блокирало незабавно, въпреки че е било уведомено за установения от въззивния съд факт, че тези произведения са били незаконно предоставени на публично разположение чрез платформата му.

Всъщност, като поддържа платформата си, YouTube не изпълнявало ключова роля по смисъла на практиката на Съда, която е необходима, за да може поведението му да се квалифицира като акт на разгласяване, ако, след като му е станало известно предоставянето на публично разположение на съдържание, което нарушава авторското право, то го отстранява или незабавно блокира достъпа до него. За да може да се приеме, че YouTube изпълнява такава роля, било необходимо то напълно да съзнава последиците от поведението си, и по-специално липсата на разрешение от носителя на правата. Тъй като обаче качването на видеоклипове ставало автоматично, YouTube не знаело за предоставянето на публично разположение на съдържание, нарушаващо авторското право, докато притежателят на правата не го уведоми за това. Запитващата юрисдикция подчертава, че YouTube информира потребителите в общите си условия за използване, а след това и по време на процеса на качване, че им е забранено да нарушават авторското право чрез неговата платформа и предоставя на притежателите на права способи, чрез които те могат да предприемат действия срещу такива нарушения.

Запитващата юрисдикция посочва, че ако разглежданото в главното производство поведение на YouTube не може да се квалифицира като публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за авторското право, е необходимо, на второ място, да се установи дали дейността на оператора на платформа за споделяне на видеоклипове като тази на YouTube попада в приложното поле на член 14, параграф 1 от Директивата за електронната търговия, така че този оператор може да се ползва от освобождаване от отговорност за съхраняваната на неговата платформа информация. Тази юрисдикция отбелязва, че както е видно от установените от въззивния съд обстоятелства, YouTube не свързвало с реклама видеоклиповете, нарушаващи авторските права на г‑н Peterson. Възниквал обаче въпросът дали, като се имат предвид другите обстоятелства по случая, обобщени в точка 30 от настоящото решение, YouTube все пак е имало активна роля, която е пречка за прилагането на посочената разпоредба.

В случай че ролята на YouTube трябва да се квалифицира като неутрална и поради това дейността му попада в приложното поле на член 14, параграф 1 от Директивата за електронната търговия, на трето място, възниквал въпросът дали „[действителните] сведения за незаконна дейност или информация“ и „запоз[наването] с факти или обстоятелства, от които да е видна незаконната дейност или информация“, по смисъла на тази разпоредба, трябва да се отнасят до конкретни незаконни дейности или информация. Според запитващата юрисдикция на този въпрос следва да се отговори утвърдително. Всъщност от текста и структурата на посочената разпоредба следвало, че не е достатъчно доставчикът по принцип да е знаел, че услугите му се използват за извършване на някаква незаконна дейност. Следователно нарушението трябвало да бъде конкретно и точно сигнализирано на доставчика, за да може той да го установи, без задълбочена проверка от правна и фактическа страна.

Запитващата юрисдикция посочва, че ако разглежданото в главното производство поведение на YouTube попада в приложното поле на член 14, параграф 1 от Директивата за електронната търговия, на четвърто място, възниквал и въпросът дали е съвместимо с член 8, параграф 3 от Директивата за авторското право в полза на притежателя на права да може да се постанови съдебна забрана срещу оператор на платформа за споделяне на видеоклипове, чиито услуги са били използвани от трето лице за извършване на нарушение на авторско право или на сродните му права, само ако след уведомяването за явно нарушение на такова право операторът не е предприел незабавни действия, за да отстрани въпросното съдържание или да блокира достъпа до него и за да следи тези нарушения да не се повторят. Според посочената юрисдикция на този въпрос следва да се отговори утвърдително, тъй като от член 14, параграф 1 и от член 15, параграф 1 от Директивата за електронната търговия следвало, че в националното право на държавите членки може да се предвиди издаването на съдебна забрана срещу такъв оператор само ако той действително има сведения за незаконната дейност или информация.

В случай че поведението на YouTube не попада в приложното поле на член 14, параграф 1 от Директивата за електронната търговия, на пето място, възниквал въпросът дали дори при липса на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за авторското право YouTube трябва да се счита за „нарушител“, срещу който, за разлика от „посредника“, може да се предяви не само иск за преустановяване на нарушение, но и иск за обезщетение за вреди и за връщане на получената печалба съгласно членове 11 и 13 от Директивата относно упражняването на права.

Отново в посочената в предходната точка хипотеза и в случай че в това отношение Съдът възприеме становището на запитващата юрисдикция, че YouTube трябвало да се счита за нарушител, на шесто и последно място, възниквал въпросът дали задължението на такъв нарушител да заплати обезщетение за вреди на основание член 13, параграф 1 от Директивата относно упражняването на права, може да бъде поставено в зависимост от условието той да е действал умишлено както по отношение на собствената си незаконосъобразна дейност, така и по отношение на конкретната незаконна дейност на третото лице.

При тези условия Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Извършва ли акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от [Директивата за авторското право] операторът на интернет платформа за споделяне на видеоклипове, на която потребители предоставят на публично разположение видеоклипове със защитено с авторско право съдържание без съгласието на притежателите на права, ако

–  с платформата той реализира приходи от реклама,

–  качването е автоматично и се извършва без предварителен преглед или контрол от страна на оператора,

–  съгласно условията за ползване операторът получава световна, неизключителна и безвъзмездна лицензия по отношение на видеоклиповете за периода, за който са качени на платформата,

–  в условията за ползване и в рамките на процеса на качване операторът указва, че не е позволено качването на платформата на съдържание, което нарушава авторските права,

–  операторът предоставя на разположение помощни средства, чрез които притежателите на права могат да предприемат действия за блокирането на достъпа до видеоклипове, с които се нарушават права,

–   операторът на платформата подготвя резултатите от търсенето под формата на класации и категории съдържание, като на регистрираните потребители се представя обзор на препоръчаните видеоклипове, който се основава на вече гледаните от тях видеоклипове,

доколкото този оператор няма конкретни сведения за наличието на съдържание, което нарушава авторските права, или, след като получи такива сведения, незабавно заличава това съдържание или незабавно блокира достъпа до него?

2) При отрицателен отговор на първия въпрос:

При описаните в първия въпрос обстоятелства попада ли дейността на оператора на интернет платформа за споделяне на видеоклипове в приложното поле на член 14, параграф 1 от [Директивата за електронната търговия]?

3) При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Трябва ли съгласно член 14, параграф 1 от [Директивата за електронната търговия] сведенията за незаконната дейност или информация и запознаването с фактите или обстоятелствата, от които е видна незаконната дейност или информация, да се отнасят до конкретни незаконни дейности или информация?

4) Отново в случай на утвърдителен отговор на втория въпрос:

Съвместимо ли е с член 8, параграф 3 от [Директивата за авторското право] в полза на притежателя на правото да може да се постанови съдебна забрана срещу доставчик на услуга, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна от получател на услугата, и се използва от потребител за нарушаване на авторското право или на сродните му права само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение?

5)  При отрицателен отговор на първия и втория въпрос:

Трябва ли при описаните в първия въпрос обстоятелства операторът на интернет платформа за споделяне на видеоклипове да се счита за нарушител по смисъла на член 11, първо изречение и член 13 от [Директивата относно упражняването на права]?

6)  При утвърдителен отговор на петия въпрос:

Може ли задължението на такъв нарушител да заплати обезщетение съгласно член 13, параграф 1 от [Директивата относно упражняването на права] да бъде поставено в зависимост от условието нарушителят да е действал умишлено както по отношение на собственото си нарушение, така и по отношение на нарушението на третите лица и да е знаел или според обстоятелствата да е трябвало да знае, че потребители използват платформата за извършване на конкретни нарушения?“.

По дело C‑683/18

Elsevier е международно издателство за специализирана литература и притежава изключителни права на използване върху разглежданите в главното производство произведения.

Cyando поддържа платформата Uploaded за съхраняване и споделяне на файлове, която е достъпна посредством уебсайтовете uploaded.net, uploaded.to и ul.to. Тази платформа предлага на всеки интернет потребител безплатно място за съхраняване, за да качва (upload) файлове, независимо какво е тяхното съдържание. За качването на файлове на посочената платформа е необходимо да се създаде профил — с потребителско име и парола, като се предостави по-специално електронен адрес. Качването от потребител на файл онлайн се извършва автоматично и без предварителен преглед или контрол от страна на Cyando. За всеки качен файл Cyando генерира автоматично хипервръзка за изтегляне (download-link), която позволява пряк достъп до съответния файл, и я съобщава автоматично на качилия файла потребител.

Cyando не предлага нито списък на съдържанието, нито функция за търсене на съхраняваните на неговата платформа файлове. Потребителите обаче могат да споделят в интернет предоставените им от Cyando хипервръзки за изтегляне, по-специално в блогове, форуми, а също и в „съвкупности от хипервръзки“. Посочените съвкупности, предлагани от трети лица, индексират тези връзки, предоставят информация относно съдържанието на файловете, към които препращат посочените връзки и така дават възможност на интернет потребителите да търсят файловете, които желаят да изтеглят. По този начин други интернет потребители могат да получат достъп до файловете, съхранявани на платформата на Cyando.

Изтеглянето (download) на файлове от платформата на Cyando е безплатно. Количеството и скоростта на изтеглянето обаче са ограничени за нерегистрираните потребители, както и за потребителите, които имат безплатен абонамент. Потребителите, които разполагат с платен абонамент, ползват дневен обем за изтегляне от 30 GB, който може да се кумулира до най-много 500 GB без ограничение на скоростта на изтегляне. Те могат да извършват неограничен брой едновременни изтегляния, като не е необходимо да изчакват между отделните изтегляния. Цената на такъв абонамент е между 4,99 EUR за два дни и 99,99 EUR за две години. Cyando плаща на качилите файлове потребители възнаграждение в зависимост от броя на изтеглянията на тези файлове. Така за 1000 изтегляния се изплащат до 40 EUR.

Съгласно общите условия на Cyando на потребителите на платформата му е забранено да нарушават авторското право.

Запитващата юрисдикция посочва, че тази платформа се използва както за законни, така и за нарушаващи авторското право приложения. Cyando е уведомено, че на платформата му са качени над 9500 произведения, за които в нарушение на авторското право хипервръзките за изтегляне са споделени в интернет на около 800 различни сайтове (съвкупности от хипервръзки, блогове, форуми).

По-специално след проучвания, проведени в периода 11—19 декември 2013 г., Elsevier уведомява Cyando с две писма от 10 януари 2014 г. и 17 януари 2014 г., че три произведения, за които има изключителни права на използване, а именно „Gray’s Anatomy for Students“, „Atlas of Human Anatomy“ и „Campbell-Walsh Urology“, могат да се разглеждат като файлове посредством съвкупностите от хипервръзки rehabgate.com, avaxhome.ws и bookarchive.ws.

Elsevier предявява иск срещу Cyando пред Областен съд Мюнхен I, Германия. Elsevier иска по-специално Cyando да бъде осъдено да преустанови нарушението главно в качеството на извършител на нарушенията на авторското право спрямо разглежданите в главното производство произведения, при условията на евентуалност, като съучастник в извършването на тези нарушения и при условията на евентуалност спрямо предходното — в качеството на „лице, което допринася за извършването на нарушението. Elsevier иска също Cyando да бъде осъдено да му предостави определени сведения, както и да му заплати обезщетение за вреди за посочените нарушения.

С решение от 18 март 2016 г. Областен съд Мюнхен I осъжда Cyando да преустанови съучастието си в нарушенията на авторското право спрямо три от разглежданите в главното производство произведения, а именно посочените в писмата от 10 януари 2014 г. и 17 януари 2014 г.

Elsevier и Cyando обжалват това решение пред Висш областен съд, Мюнхен, Германия.

С решение от 2 март 2017 г. въззивният съд изменя решението, постановено в първоинстанционното производство. Посоченият съд осъжда Cyando в качеството му на „лице, което допринася за извършването на нарушението“ за нарушенията на авторското право по отношение на трите произведения, посочени в писмата от 10 януари 2014 г. и 17 януари 2014 г., и отхвърля иска в останалата му част.

Въззивният съд приема по-специално, че Elsevier не може да търси отговорност от Cyando в качеството му на извършител на разглежданите нарушения на авторското право. Всъщност приносът на Cyando се ограничавал до предоставянето на технически средства, позволяващи предоставянето на публично разположение на разглежданите произведения. Поради незнанието за такива нарушения, извършени от потребители на неговата платформа, Cyando не можело да се счита и за техен съучастник. Cyando обаче било длъжно в качеството си на „лице, което допринася за извършването на нарушението“ да преустанови нарушенията на авторското право спрямо трите произведения, посочени в писмата от 10 януари 2014 г. и 17 януари 2014 г. Що се отнася до друго произведение, което е озаглавено „Robbins Basic Pathology“ и също е разглеждано в главното производство, Cyando обаче не нарушило задълженията си за контрол, тъй като това произведение било публикувано отново едва две години и половина след установяването на първото нарушение, породило тези задължения за контрол. Освен това в качеството си на „лице, което допринася за извършването на нарушението“ Cyando не било длъжно да заплати обезщетение за вреди.

В рамките на анализа си въззивният съд по-специално констатира, че чрез организацията на системата си за заплащане, предоставянето на хипервръзки за изтегляне, позволяващи пряк достъп до качените файлове, и възможността за анонимно използване на платформата му Cyando в значителна степен насърчава използването ѝ за незаконни цели. Потребителите, заинтересовани от изтеглянето на файлове, били по-скоро склонни да сключват платен абонамент, който им дава право на привилегирован потребителски профил, когато посредством тази платформа могат да изтеглят защитени с авторско право привлекателни произведения. Cyando подбуждало своите потребители да качват файлове, за които може да се предположи, че често ще бъдат изтеглени, като им плащало възнаграждение за честото изтегляне на качените от тях файлове и им предоставяло участие в приходите, генерирани от привличането на нови потребители. Доколкото това възнаграждение зависи от броя на изтеглянията на даден файл и следователно от привлекателността му за публиката, потребителите били подбуждани да качват защитено с авторско право съдържание, достъпът до което иначе би бил възможен само срещу заплащане. Освен поради обстоятелството че хипервръзките за изтегляне предоставят пряк достъп до качените файлове, извършилите качването потребители имали възможност лесно да споделят тези файлове със заинтересовани от изтеглянето потребители, по-конкретно чрез съвкупности от хипервръзки. На последно място, анонимността при използването на платформата намалявала опасността за потребителите да им се търси отговорност по съдебен ред за извършени нарушения на авторското право.

Макар във въззивната си жалба Elsevier да твърди, че съдържанието, което нарушава авторското право, представлява между 90 % и 96 % от файловете, които могат да бъдат разглеждани на платформата на Cyando, което последното оспорва, въззивният съд обаче не е установил какъв е съответният дял на законното използване на тази платформа и на използването ѝ за незаконни цели.

С допуснатата от Федерален върховен съд, Германия ревизионната жалба, която Cyando иска да бъде отхвърлена, Elsevier продължава да поддържа исканията си.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че основателността на жалбата зависи, на първо място, от обстоятелството дали поведението на оператора на платформа за съхраняване и споделяне на файлове като тази на Cyando представлява публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за авторското право. Тя счита, че можело да се приеме, че Cyando играе ключова роля по смисъла на практиката на Съда, която е необходима, за да може поведението му да се квалифицира като акт на разгласяване. В това отношение запитващата юрисдикция констатира, че Cyando наистина не знае за незаконното предоставяне на защитено съдържание, докато притежателят на правата не го уведоми за това, тъй това съдържание се качва от трети лица. Освен това в условията за ползване на неговата платформа Cyando уведомява потребителите си, че им е забранено да нарушават авторското право чрез нея. На Cyando обаче било известно обстоятелството, че чрез платформата му незаконно се разгласява публично значително по обем защитено съдържание. Освен това Cyando значително увеличавало опасността платформата му да се използва за незаконни цели чрез системата си на заплащане, чрез предоставянето на хипервръзки за изтегляне, позволяващи пряк достъп до качените файлове, и чрез възможността за анонимно използване на платформата му.

В случай че Съдът приемел, че поведението на оператора на платформа за съхраняване и споделяне на файлове като тази на Cyando не представлява публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за авторското право, запитващата юрисдикция по същество поставя същите въпроси като въпроси от втори до шести по дело C‑682/18.

При тези условия Федерален върховен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1. a)   Извършва ли акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от [Директивата за авторското право] оператор [на платформа за съхраняване и споделяне на файлове], чрез която потребители предоставят на публично разположение файлове със защитено с авторско право съдържание без съгласието на притежателите на права, ако

–  качването е автоматично и се извършва без предварителен преглед или контрол от страна на оператора,

–  в условията за ползване операторът указва, че не е позволено качването на съдържание, което нарушава авторските права,

–  операторът получава доходи от извършването на услугата,

–  [платформата] се използва за законни приложения, но операторът има сведения, че в значителен брой случаи е предоставено на разположение и съдържание, с което се нарушават авторски права (повече от 9500 произведения),

–  операторът не предлага списък на съдържанието и функция за търсене, но предоставяни на разположение от него хипервръзки за изтегляне на файлове без ограничение се включват от трети лица в съвкупности от хипервръзки в интернет, в които се съдържа информация за съдържанието на файловете и които предоставят възможност за търсене на определено съдържание,

–  посредством начина, по който той изплаща възнаграждения за изтеглените файлове в зависимост от търсенето, той насърчава качването на защитено с авторски права съдържание, което иначе може да се придобива от потребителите само срещу заплащане

и

– посредством предоставянето на възможността за анонимно качване на файлове се увеличава вероятността да не се търси отговорност от потребителите за нарушения на авторското право?

б)  Променя ли се тази преценка, ако посредством [платформата за съхраняване и споделяне на файлове] се предоставят на разположение предложения, с които се нарушават авторски права, като техният обем е между 90 % и 96 % от общото потребление [на платформата за съхраняване и споделяне на файлове]?

2)  При отрицателен отговор на първия въпрос:

При описаните в първия въпрос обстоятелства попада ли дейността на оператор [на платформа за съхраняване и споделяне на файлове] в приложното поле на член 14, параграф 1 от [Директивата за електронната търговия]?

3)  При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Трябва ли съгласно член 14, параграф 1 от [Директивата за електронната търговия] сведенията за незаконна дейност или информация и запознаването с фактите или обстоятелствата, от които е видна незаконната дейност или информация, да се отнасят до конкретни незаконни дейности или информация?

4)  Отново в случай на утвърдителен отговор на втория въпрос:

Съвместимо ли е с член 8, параграф 3 от [Директивата за авторското право] в полза на притежателя на правото да може да се постанови съдебна забрана срещу доставчик на услуга, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна от получател на услугата, и се използва от потребител за нарушаване на авторското право или на сродните му права само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение?

5)  При отрицателен отговор на първия и втория въпрос:

Трябва ли при описаните в първия въпрос обстоятелства оператор [на платформа за съхраняване и споделяне на файлове] да се счита за нарушител по смисъла на член 11, първо изречение и член 13 от [Директивата относно упражняването на права]?

Решението на съда:

1)      Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове или на платформа за съхраняване и споделяне на файлове, на която потребителите могат незаконно да предоставят на публично разположение защитено съдържание, не извършва „публично разгласяване“ на това съдържание по смисъла на посочената разпоредба, освен ако извън рамките на самото предоставяне на платформата на разположение той допринася за предоставянето на публичен достъп до посоченото съдържание в нарушение на авторското право. Такъв е по-специално случаят, когато този оператор има конкретни сведения, че на неговата платформа незаконно е предоставено на разположение защитено съдържание, и не отстрани или блокира незабавно достъпа до него, или когато този оператор, макар да знае или да е трябвало да знае, че по принцип чрез неговата платформа незаконно се предоставя на публично разположение защитено съдържание от нейните потребители, не предприема подходящите технически мерки, които могат да се очакват от полагащ обичайно дължимата грижа оператор в неговото положение, за да се противопостави надеждно и ефикасно на нарушенията на авторското право в тази платформа, или още когато този оператор участва в подбора на защитено съдържание, което незаконно се разгласява публично, предоставя на платформата си средства, специално предназначени за незаконното споделяне на такова съдържание, или съзнателно насърчава споделянето, за което може да свидетелства обстоятелството, че посоченият оператор е възприел икономически модел, поощряващ потребителите на платформата му незаконно да разгласяват публично защитено съдържание в нея.

2)      Член 14, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) трябва да се тълкува в смисъл, че дейността на оператора на платформа за споделяне на видеоклипове или на платформа за съхраняване и споделяне на файлове попада в обхвата на тази разпоредба, при условие че този оператор няма активна роля, позволяваща му да се запознае или да контролира каченото на платформата му съдържание.

Член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се изключи съгласно тази разпоредба възможността такъв оператор да се ползва от предвиденото в посочения член 14, параграф 1 освобождаване от отговорност, той трябва да има сведения за конкретните незаконни действия на своите потребители във връзка с каченото на платформата му защитено съдържание.

3)      Член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска по силата на националното право в полза на притежателя на авторско или на сродно право да може да се постанови съдебна забрана срещу посредника, чиято услуга е била използвана от трето лице за нарушаване на правото му, без този посредник да е имал сведения за това по смисъла на член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2000/31, само ако преди започването на съдебното производство посредникът е бил предварително уведомен за нарушението и не е предприел незабавни действия, за да отстрани въпросното съдържание или да блокира достъпа до него и за да гарантира, че тези нарушения няма да се повторят. При прилагането на това условие националните юрисдикции следва обаче да се уверят, че то не води до забавяне на действителното преустановяване на нарушението по такъв начин, че на притежателя на правата се причиняват несъразмерни вреди.