Честит световен ден на интелектуалната собственост!

На 26 април честваме световният ден на интелектуалната собственост. Тази година WIPO фокусира вниманието ни върху ролята на жените в развитието на иновациите и творчеството.

Повече информация може да откриете тук.

Неразрешено излъчване на музика в самолет представлява нарушаване на авторски права според Европейския съд

Европейският съд излезе с тълкувателно решение по свързани дела C‑775/21 и C‑826/21, Blue Air Aviation SA срещу UCMR — ADA Asociaţia pentru Drepturi de Autor a Compozitorilor.

Делата касаят дали озвучаването на самолети и влакове представлява разгласяване на защитени от авторското право произведения. Предисторията на казусите е следната:

 (Дело C‑775/21)

UCMR — ADA е организация за колективно управление на авторски права в музикалната сфера.

На 2 март 2018 г. тази организация предявява пред Окръжен съд Букурещ, Румъния иск срещу авиокомпанията Blue Air за заплащане на дължими възнаграждения и неустойки за публичното разгласяване на музикални произведения на борда на експлоатирани от Blue Air самолети, за което последното не е получило лицензия.

Пред тази юрисдикция Blue Air твърди, че експлоатира 28 самолета и че макар 22 от тези 28 самолета да са оборудвани с необходимия за излъчването на музикални произведения софтуер, тя е разгласила публично, след получаването на необходимата лицензия, един-единствен музикален откъс като фон в 14 от тези самолета.

След това уточнение UCMR — ADA разширява исканията си за плащане, като приема, че наличието на уредби за звуково оповестяване в приблизително 22 самолета е основание да се заключи, че защитените произведения са били публично разгласени във всички самолети от флота на Blue Air.

Искът на UCMR — ADA е уважен с решение от 8 април 2019 г. По същество Окръжен съд Букурещ, Румъния приема, въз основа на решения от 7 декември 2006 г., SGAE (C‑306/05, EU:C:2006:764), и от 15 март 2012 г., Phonographic Performance (Ireland) (C‑162/10, EU:C:2012:141), че от обстоятелството, че Blue Air е оборудвала експлоатираните от нея превозни средства с устройства, позволяващи публичното разгласяване на музикални произведения като фон, може да се изведе оборима презумпция за използването на тези произведения, въз основа на която следва да се заключи, че всеки самолет, който е оборудван с уредба за звуково оповестяване, използва това устройство за публично разгласяване на съответното музикално произведение, без да е необходимо да се представят допълнителни доказателства за това.

Blue Air обжалва това решение пред запитващата юрисдикция Апелативен съд Букурещ, Румъния, като изтъква по-специално, че не е излъчвала музикален фон на борда на експлоатираните от нея самолети, за които не е получила лицензия, и че наличието на съоръжения не е само по себе си равнозначно на публично разгласяване на музикални произведения. Тя добавя, че с излъчването на музикален фон, не е преследвала стопанска цел. Накрая тя отбелязва, че наличието на уредби за звуково оповестяване в самолетите е продиктувано от съображения за сигурност, за да се осигури комуникацията между членовете на екипажа на самолета, както и комуникацията между членовете на екипажа и пътниците.

Запитващата юрисдикция подчертава, че тъй като не е налице стопанска цел, не е съвсем сигурно дали разгласяването на музикално произведение като фон представлява публично разгласяване по смисъла на член 3 от Директива 2001/29. Освен това, при утвърдителен отговор на този въпрос, запитващата юрисдикция иска да се установи каква е необходимата степен на доказване в това отношение. Тя отбелязва, че съгласно практиката на някои национални съдилища, когато оператор, който извършва определена стопанска дейност, фигурира в методиката, посочена в точка 23 от настоящото решение, съществува оборима презумпция, че на съответното място се разгласяват публично произведения, защитени с авторско право. Тази презумпция е обоснована по-специално от невъзможността на организациите за колективно управление на авторски права системно да проверяват всички места, където могат да се извършват действия по използване на произведения на интелектуалното творчество.

При тези обстоятелства Апелативен съд Букурещ решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Трябва ли разпоредбата на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО […] да се тълкува в смисъл, че излъчването в търговско въздухоплавателно средство, превозващо пътници, на музикално произведение или на фрагмент от музикално произведение при излитане, кацане или в който и да било момент от полета, чрез общата уредба за звуково оповестяване на въздухоплавателното средство, представлява публично разгласяване по смисъла на този член, по-специално (но не само) с оглед на критерия за стопанска цел на разгласяването?

При утвърдителен отговор на първия въпрос:

2) Представлява ли наличието на борда на въздухоплавателното средство на уредба за звуково оповестяване, която се изисква от законодателството във връзка със сигурността на въздушния трафик, достатъчно основание за извеждане на оборима презумпция за публично разгласяване на музикални произведения на борда на това въздухоплавателно средство?

При отрицателен отговор на този въпрос:

3) Представлява ли наличието на борда на въздухоплавателното средство на уредба за звуково оповестяване, която се изисква от законодателството във връзка със сигурността на въздушния трафик, както и на софтуер, който позволява разгласяването на звукозаписи (съдържащи защитени музикални произведения) чрез тази уредба, достатъчно основание за извеждане на оборима презумпция за публично разгласяване на музикални произведения на борда на това въздухоплавателно средство?“.

 (Дело C‑826/21)

UPFR е организация за колективно управление на сродни права на продуцентите на звукозаписи.

На 2 декември 2013 г. тази организация предявява иск срещу CFR, дружество за железопътен транспорт, за плащане на дължими възнаграждения и неустойки за публичното разгласяване на музикални произведения във вагоните на стопанисвани от него пътнически влакове. В този контекст тя поддържа, че съгласно приложимата правна уредба в областта на железопътния транспорт част от експлоатираните от CFR влакове трябва да бъдат оборудвани с озвучителни уредби и твърди, че наличието на такива уредби е равнозначно на публично разгласяване на произведения по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29.

Този иск е отхвърлен от Окръжен съд Букурещ, който приема, че макар само по себе си инсталирането на озвучителна уредба, която дава техническа възможност за достъп на публиката до звукозаписи, да представлява публично разгласяване на музикални произведения, не е било доказано, че експлоатираните влакове са били оборудвани с такава уредба.

UPFR обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, Апелативен съд Букурещ.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в по-голямата част от националната съдебна практика се приема, по-специално въз основа на решение от 7 декември 2006 г., SGAE (C‑306/05, EU:C:2006:764), че наличието на озвучителни уредби във вагоните на пътническите влакове е равнозначно на публично разгласяване на музикални произведения. Тя обаче изпитва съмнения в това отношение.

При тези обстоятелства Апелативен съд Букурещ решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1) Осъществява ли железопътен превозвач, който използва железопътни вагони, в които са монтирани озвучителни уредби, предназначени за предоставяне на информация на пътниците, публично разгласяване по смисъла на член 3 от Директива 2001/29/ЕО […]?

2) Допуска ли член 3 от Директива 2001/29/ЕО […] национална правна уредба, която установява оборима презумпция за публично разгласяване, основана на наличието на озвучителни уредби, когато те се изискват от други законови разпоредби, уреждащи дейността на превозвача?“.

Решението на съда:

1)  Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че излъчването в пътническо превозно средство на музикално произведение като фон представлява публично разгласяване по смисъла на тази разпоредба.

2)   Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115/EО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, свързани с авторското право в областта на интелектуалната собственост, трябва да се тълкуват в смисъл, че инсталирането на борда на превозно средство на озвучителна уредба и евентуално на софтуер, който позволява излъчването на музика като фон, не представлява публично разгласяване (съответно публично съобщаване) по смисъла на тези разпоредби.

3) Член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, както е тълкувана от националните съдилища, която установява оборима презумпция за публично разгласяване на музикални произведения, основана на наличието на озвучителни уредби в превозни средства.

GDPR в случаите на онлайн преподаване - решение на Европейския съд

Европейският съд излезе с решение по дело C‑34/21 Hauptpersonalrat der Lehrerinnen und Lehrer beim Hessischen Kultusministerium срещу Minister des Hessischen Kultusministeriums.

Делото има следната предостория свързана с обработка на лични данни и нужното за това съгласие:

Както е видно от представената на Съда преписка, с два акта, приети през 2020 г., министърът на образованието и културата на провинция Хесен, Германия установява правната и организационна уредба на училищното образование през периода на пандемията от COVID-19. Тази уредба създава по-специално възможността учениците, които не могат да присъстват в часовете, да участват пряко в учебните занятия чрез видеоконферентна връзка. За да се защитят правата на учениците в областта на защитата на личните данни, е установено, че свързването със системата на услугата за видеоконферентна връзка е допустимо само със съгласието на самите ученици или, ако те са непълнолетни, на техните родители. За сметка на това не е предвидено съгласието на съответните преподаватели за участието им в тази услуга.

Главният комитет на учителския състав към Министерството на образованието и културата на провинция Хесен подава жалба до Административен съд Висбаден, Германия, като се оплаква, че съгласието на съответните преподаватели не е предвидено като условие за прякото излъчване на учебните занятия чрез видеоконферентна връзка.

От своя страна министърът на образованието и културата на провинция Хесен изтъква, че обработването на лични данни, каквото представлява прякото излъчване на учебните занятия чрез видеоконферентна връзка, попада в приложното поле на член 23, параграф 1, първо изречение от HDSIG, така че то можело да се осъществи, без да се иска съгласието на съответния преподавател.

В това отношение Административен съд Висбаден посочва, че съобразно волята на законодателя на провинция Хесен член 23 от HDSIG и член 86 от HBG спадат към категорията „по-конкретни правила“, които държавите членки могат да предвидят съгласно член 88, параграф 1 от ОЗРД, за да гарантират защитата на правата и свободите по отношение на обработването на личните данни на наетите лица по трудово или служебно правоотношение. Посочената юрисдикция обаче изпитва съмнения относно съвместимостта на член 23, параграф 1, първо изречение от HDSIG и на член 86, параграф 4 от HBG с изискванията, установени в член 88, параграф 2 от ОРЗД.

Всъщност, на първо място, член 23, параграф 1, първо изречение от HDSIG и член 86, параграф 4 от HBG се основавали на „необходимостта“ като правно основание за обработването на данните на наетите лица. От една страна обаче, включването в закона на принципа на „необходимост“ не представлявало правило, с което се конкретизират изискванията, съдържащи се в член 88, параграф 2 от ОРЗД, тъй като необходимото обработване на данни в контекста на трудово или служебно правоотношение вече било уредено от член 6, параграф 1, първа алинея, буква б) от ОРЗД.

От друга страна, член 23, параграф 1, първо изречение от HDSIG се прилагал освен към същинското договорно правоотношение към всяко обработване на данни на наети лица. От член 6, параграф 1, първа алинея, буква е) от ОРЗД обаче следвало, че в случай на обработване на лични данни, което надхвърля строго необходимото в контекста на трудовия договор, трябва да се прави претегляне на свободите и основните права на субектите на данни, в случая наетите лица и държавните служители, с легитимния интерес на администратора, в случая работодателя. Доколкото член 23, параграф 1, първо изречение от HDSIG не предвиждал такова претегляне, тази разпоредба не можела да се счита за специална отраслова норма след влизането в сила на ОРЗД.

На второ място Административен съд Висбаден счита, че само указването в член 23, параграф 5 HDSIG, че администраторът е длъжен да спазва залегналите в член 5 от ОРЗД принципи, не удовлетворява изискванията на член 88, параграф 2 от същия регламент. Всъщност последната разпоредба изисквала да се приемат посочените в нея подходящи и конкретни нормативни разпоредби за защита на човешкото достойнство, законните интереси и основните права на субекта на данните, по-специално по отношение на прозрачността на обработването, предаването на лични данни в рамките на група предприятия или група дружества, участващи в съвместна стопанска дейност и системите за наблюдение на работното място и не била само правило, което прилагащият национална норма трябвало допълнително да спазва. Прилагащият нормата не бил адресатът на член 88, параграф 2 от ОРЗД.

При тези условия Административен съд Висбаден решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)  Трябва ли член 88, параграф 1 от [ОРЗД] да се тълкува в смисъл, че за да представлява по-конкретно правило за гарантиране на защитата на правата и свободите по отношение на обработването на личните данни на наетите лица по трудово или служебно правоотношение, по смисъла на член 88, параграф 1 от [ОРЗД], дадена правна разпоредба трябва да отговаря на изискванията, предвидени в член 88, параграф 2 от [ОРЗД] за тези правила?

2) Може ли национална правна норма, дори когато очевидно не отговаря на изискванията по член 88, параграф 2 от [ОРЗД], все пак да продължи да бъде приложима?“.

Решението на съда:

1) Член 88 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) трябва да се тълкува в смисъл, че:

национална правна уредба не може да представлява „по-конкретно правило“ по смисъла на параграф 1 от този член, в случай че не отговоря на условията, поставени в параграф 2 от посочения член.

2) Член 88, параграфи 1 и 2 от Регламент 2016/679 трябва да се тълкува в смисъл, че:

национални разпоредби, приети, за да се гарантира защитата на правата и свободите на наетите лица по отношение на обработването на техните лични данни в контекста на трудово или служебно правоотношение, трябва да се оставят без приложение, когато тези разпоредби не зачитат условията и пределите, предвидени в посочения член 88, параграфи 1 и 2, освен ако въпросните разпоредби представляват правно основание, посочено в член 6, параграф 3 от Регламента, което отговаря на предвидените в него изисквания.

Super Simon спечели мултимедийна битка за марка в ЕС

Регистрация на мултимедийни марки може да бъде предизвикателство в определени ситуации с оглед на факта, че практиката в тази област все още не е толкова богата.

Интересен казус в това отношение е опит на нидерландската компания Chiever B.V. да регистрира следната европейска мултимедийна марка, представляваща 22сек видео, в класове 16, 33, 41.

EUIPO отказва регистрация на знака на абсолютни основания  - чл.7 (1)(b) от EUTMR. Според ведомството видеото е прекалено комплексно, не може да идентифицира конкретен производител, както и че персонажа в клипа не спомага за идентифизиране на конкретни стоки и услуги.

Решението е обжалвано и Апелативният борд го отменя, намирайки марката за достатъчно отличителна. 

Според Борда за да може една мултимедийна марка да получи закрила е достатъчно поне един от нейните елементи да е отличителен. В случая Борда приема, че основния персонаж във видеото е отличителен за посочените стоки и услуги.

Бордът подчертава, че не е нужно заявената марка да носи конкретна информация за производител или за стоки и услуги, за да бъде определена, като знак за произход.

Според Борда с навлизането на новите технологии потребителите са привикнали към различни видео формати целящи да привлекат тяхното внимание, включително и в ролята им на означения за търговски произход.

Източник:  Anna Maria Stein за IPKat.

VISA загуби спор за търговска марка в Япония

Една от най-големите международни компании за електронни разплащания VISA загуби спор за търговска марка в Япония.

Казусът касае заявена в Япония марка AIR VISA от SmartHR, Inc. в класове 9, 35, 39 и 42, свързани основно със софтуер за управление на визи, документация и разрешителни.

Срещу тази марка е подадена опозиция от VISA на основание по-ранна марка с репутация VISA за онлайн разплащания.

Патентното ведомство на Япония отхвърля опозицията с довода, че марките не са объркващо сходни. Наличието на думата AIR създава различно визуално, фонетично и смислово възприятие за потребителите.

По отношение на претендираната репутация, ведомството приема, че тя е доказана за електронни разплащания с кредитни карти но не счита, че има достатъчно доказателства за известност по отношение на компютърни програми за разплащане.

Думата VISA има значение на документ, разрешително за пребиваване в страна и от тази гледна точка ведомството счита, че комбинацията с AIR е достатъчна за да създаде нужната степен на разграничаване между марките в потребителското съзнание.

Източник: Masaki Mikami, Marks IP Law Firm.

Макс Верстапен загуби спор с Найк за търговска марка

Световният шампион във Формула 1 Макс Верстапен заявява своя нова търговска марка MAX 1 в Беналюкс за класове 25, 35 и 41. 

Целта на марката е да помогне на пилота от Формула 1 да използва своето име MAX заедно с цифрата 1, като световен шампион, за различни мърчандайзинг стоки и услуги, като дрехи и тн.

Срещу тази марка обаче е подадена опозиция от Nike на база по-ранна известна марка AIR MAX използвана за маратонки.

Патентното ведомство приема марките за визуално и фонетично сходни до определена степен, което се дължи на елемента MAX. Установено е и сходство между стоките на двете марки.

Представителите на Макс Верстапен изтъкват, че между значите не може да възникне объркване в потребителите, тъй като MAX 1 асоциира с пилота и неговите успехи във Формула 1.

Ведомството отхвърля този довод, като посочва, че за сравнението марките трябва да се отчитат, както са представени, а не по начина по който се използват напрактика.

Източник: Marks & Clerk - Sarah Chittock for Lexology.

METAVERSE не може да бъде търговска марка за физически храни и напитки в ЕС

Мета вселената стана изключително популярна тема през последните няколко години. Като резултат все повече компании започнаха да регистрират марки свързани с виртуални стоки. Част от тези компании обаче опитват да монополизират и думата Metaverse за тези стоки.

Това е примера и с полската компания Oshee Polska, която заявява следните две словни европейски марки:

• METAVERSE FOOD за класове 5, 29, 30 и 32;
• METAVERSE DRINK за клас 32. 

EUIPO отказва регистрация на знаците на абсолютни основания, липса на отличителност. Oshee Polska оспорва с довода, че марките са неотличителни но за виртуални стоки, докато в случая те са заявени за реални физически стоки.

Апелативният борд отхвърля жалбата. Според него компаниите по света са започнали да използват виртуалното пространство наречено мета вселена по аналогия с реалния свят, включително и да промотират и продават физически стоки, които могат да бъдат видяни и поръчани от аватарите на потребителите в мета вселената. Тази практика е сходна на обикновенните онлайн продажби на стоки и услуги.

Поради това марките продължават да бъдат неотличителни.

В същото време обаче, както посочва и заявителя има редица вече регистрирани марки съдържащи елемента Metaverse за физически стоки.

Причината най-вероятно се крие в това, че практиката при тези марки е нова и неконсистента, което създава подобни противоречащи си ситуации.

Източник: IPKat.