Генералният адвокат на Европейския съд G. HOGAN излезе със становище по дело C‑637/19 BY срещу CX. Делото касае следната предистория:
BY и CX са физически лица, всяко от които поддържа уебсайт. В рамките на предходен гражданскоправен съдебен спор CX изпраща като доказателство копие от страница с текст, взета от уебсайта на BY, която включва и снимка. Така снимката става част от преписка по производството.
BY твърди, че е притежател на авторското право върху тази снимка, и иска CX да бъде осъден да му плати обезщетение за вреди, първо, за нарушение на авторското право и второ, за нарушение на специалната защита, с която се ползват снимките по силата на член 49а от Закона за авторското право. СХ твърди, че не дължи каквото и да било обезщетение за вреди, и поддържа, че разкриването на материала за целите на съдебното производство не представлява нарушение на авторското право.
На първа инстанция Съд по патентни и търговски дела, Швеция приема, че снимката е защитена по силата на право, свързано с авторското, а именно по силата на специалната защита, с която се ползват снимките. Този съд обаче приема, че тъй като снимката му е предоставена в рамките на съдебно производство, всеки може да поиска да му бъде разкрита в съответствие с приложимите разпоредби на шведското конституционно право за достъп до документи. Въпреки че Съд по патентни и търговски дела стига до извода, че CX е разпространил публично въпросната снимка по смисъла на Закона за авторското право, той приема, че не е установено, че BY е претърпял вреди, и съответно отхвърля иска му.
BY обжалва това съдебно решение пред запитващата юрисдикция.
Запитващата юрисдикция счита, че трябва да се произнесе по-специално по въпроса дали представянето пред съда на копие от разглежданата снимка като процесуално действие съставлява незаконно предоставяне на произведението по смисъла на приложимата национална правна уредба в областта на авторското право под формата на публично разпространяване или публично разгласяване.
Не се оспорва фактът, че снимката е изпратена на сезирания със спора между страните съд по електронен път (по електронна поща) под формата на електронно копие. Националният съд иска също да се установи дали за тази цел представянето на произведение пред съд може да се счита за „публично“.
Запитващата юрисдикция подчертава, че съществува несигурност относно тълкуването в правото на Съюза на понятията „публично разгласяване“ и „публично разпространяване“, в случай че защитено с авторско право произведение бъде представено пред съд в рамките на гражданско производство. Това повдига въпроса, първо, дали представянето на произведение пред съд може да се счита за „публично“ по смисъла на Директива 2001/29 и второ, дали понятието „публично“ трябва да има едно и също значение в контекста на прилагането на член 3, параграф 1 и член 4, параграф 1 от Директива 2001/29.
В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че Съдът е приел, че понятието „публично“ се отнася до неопределен брой потенциални адресати и освен това предполага наличие на доста голям брой лица. В допълнение към това Съдът е подчертал, че целта е да се даде възможност по всякакъв подходящ начин съответното произведение да бъде възприето от „лица по принцип“, а не от определени лица, спадащи към частна група(5).
От практиката на Съда следва също, че понятието „разпространяване“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2001/29 има същото значение като израза „предоставянето на неограничен кръг от лица […] чрез продажба“ по смисъла на член 6, параграф 1 от ДАП. От решение от 13 май 2015 г., Dimensione Direct Sales и Labianca (C‑516/13, EU:C:2015:315), изглежда, обаче следва, че за да е налице „публично разпространяване“, е достатъчно защитеното произведение да е доставено до определен потребител.
Освен това трябва да се определи дали е налице „публично разгласяване“ или „публично разпространяване“, когато документ се представя в рамките на съдебно производство на физически (хартиен) носител или като приложение към електронно писмо, при положение че такова представяне води до един и същи ефект и преследва една и съща цел и в двата случая.
Според запитващата юрисдикция нито съдилищата, нито техните служители могат да се възприемат като „общественост“ в общия смисъл на този термин. Те обаче не могат да се приемат и за спадащи към частна група.
В допълнение запитващата юрисдикция счита, че макар броят лица, които имат достъп до произведението след представянето му, със сигурност да е ограничен до служителите на съда, този брой може да варира и по принцип трябва да се счита за значителен. На последно място, съгласно националното право всеки има право на достъп до документи, получени от съда.
При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
1. Eднакво ли е значението на понятието „публично“ в член 3, параграф 1 и в член 4, параграф 1 от Директива [2001/29]?
2. При утвърдителен отговор на първия въпрос, следва ли да се приеме, че разгласяване или разпространяване пред съд се обхваща от понятието „публично“ по смисъла на тези разпоредби?
3. При отрицателен отговор на първия въпрос:
a) може ли разгласяването на защитено произведение пред съд да се обхваща от понятието „публично“?
б) може ли разпространяването на защитено произведение пред съд да се обхваща от понятието „публично“?
4. От значение ли е за преценката дали представянето на защитено произведение пред съд съставлява „публично разгласяване“ или „публично разпространяване“ фактът, че националното законодателство установява общ принцип на достъп до публични документи, съгласно който всеки, който подаде молба, може да получи достъп до представените на съда в рамките на съдебно производство документи, освен ако те съдържат поверителна информация?“.
Становището на Генералния адвокат:
Представянето по електронен път пред съд като доказателство от страна или участник в съдебно производство на защитени с авторско право материали не представлява „публично разгласяване“ или „публично разпространяване“ съгласно член 3, параграф 1 и член 4, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО от 22 май 2001 година. Сам по себе си фактът, че такова доказателство се счита за публичен документ и че така в съответствие с националните правила за свободата на информация или за прозрачността съответните материали, защитени с авторско право, са по принцип публично достъпни, не означава, че то става част от публичното пространство и че не попада под закрилата на авторското право.
