Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑183/21 Maxxus Group GmbH & Co. KG срещу Globus Holding GmbH & Co. KG.
Делото касае най-общо въпросът чия е тежеста при доказване реално използване на търговска марка. Предосторията е следната:
Globus е притежател на словната марка „MAXUS“. През юли 1996 г. тази марка е регистрирана в Германската служба за патенти и марки за редица стоки от класове 1—9 и 11—34.
Освен това Globus е притежател на следната фигуративна марка, регистрирана през май 1996 г. в Германската служба за патенти и марки за стоки от класове 1—9 и 11—34:
На 28 ноември 2019 г. Maxxus сезира Областен съд Саарбрюкен, Германия, който е запитващата юрисдикция, с искане по същество да бъдат отменени правата на Globus върху посочените в точки 13 и 14 от настоящото решение марки поради неизползване.
В подкрепа на искането си Maxxus изтъква, че през последните пет години Globus не е използвало тези марки по начин, който да гарантира запазването на правата му върху тях. Maxxus заявява, че е извършвало онлайн търсене, включително на уебсайта на Globus, което не е предоставило никакви данни за такова използване. При въвеждането на думата „MAXUS“ в приложението за вътрешно търсене на уебсайта на Globus се появяват два резултата, които се отнасяли до магазин за напитки във Фрайласинг (Германия), стопанисван от свързано с Globus дружество. От направените в интернет проучвания обаче било видно, че продаваните от последното дружество напитки са обозначени не с марката „MAXUS“, а с други марки на трети производители. Това се потвърждавало от проучвания, извършени във въпросния магазин от детективска агенция, упълномощена от Maxxus.
Globus оспорва тези твърдения и посочва, че е използвало двете разглеждани марки по начин, който гарантира запазването на правата му върху тях.
Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно практиката на Федерален върховен съд, Германия в производство по отмяна на марка поради неизползване следва да се прави разграничение между задължението за излагане на факти и тежестта на доказване. Що се отнася до изложението на фактите, ищецът е длъжен да изложи по обоснован начин обстоятелствата, които доказват, че марката не е била използвана. Поради това тази страна трябва със собствени средства да извърши разследване, позволяващо да се установи дали притежателят е използвал съответната марка по такъв начин, че да гарантира запазването на правата си. Тъй като по принцип ищецът не познава търговския процес на притежателя на марката, последният би могъл да има задължение за така нареченото „вторично“ изложение на фактите. Що се отнася до тежестта на доказване на неизползването, тя се носи от ищеца.
Запитващата юрисдикция отбелязва, че след постановяването на решение от 22 октомври 2020 г., Ferrari (C‑720/18 и C‑721/18, EU:C:2020:854, т. 82), в което Съдът постановява, че притежателят на марка носи тежестта да докаже, че тази марка е била „реално използвана“ по смисъла на член 12, параграф 1 от Директива 2008/95, посочената по-горе практика на Федерален върховен съд относно доказателствената тежест вече не е защитима. Тя счита обаче, че остава открит въпросът дали националното право може да продължи да възлага на ищеца задължението за излагане на фактите. Според нея на този въпрос трябва да се отговори утвърдително.
В това отношение запитващата юрисдикция уточнява разграничението в германското право между задължението за излагане на фактите и тежестта на доказване. Задължението за излагане на фактите налага на страната да изложи своите твърдения възможно най-конкретно, с риск да загуби процеса, ако не изпълни това задължение. Германското процесуално право възлага на ответника вторично задължение за излагане на факти. Всяка от страните е длъжна да направи проучвания в собствената си сфера на дейност. Тези различни тежести и задължения са разграничават от тежестта на доказване. Задължението за излагане на фактите се различава от тежестта на доказване в смисъл, че всяка страна е длъжна да представи фактите, които са ѝ известни или които могат да бъдат проучени, като положи разумни усилия.
Запитващата юрисдикция счита, че правото на Съюза, и по-специално Директива 2015/2436, допуска възлагането на задължението за излагане на фактите върху страната, която иска отмяна на дадена марка поради неизползване. Това задължение може да се обоснове с претегляне на интересите на съответните страни. В производство по отмяна на марка поради неизползване ищецът е длъжен да установи, доколкото е възможно, дали ответникът е използвал реално своята марка. Едва след такова проучване и изложение на резултатите от него последният трябва да бъде задължен да разкрие използването на марката си. Тъй като не се изисква никакъв конкретен правен интерес за подаване на искане за отмяна на марка поради неизползване, всяко лице би могло да принуди притежателя да оповести използването на своята марка, което би довело до сериозен риск от злоупотреби с процесуални права. Всъщност ищецът би могъл да принуди притежателя на съответната марка да се откаже от търговски тайни и да положи значителни усилия за проучване, за да докаже реалното използване на своята марка.
Тъй като Директива 2015/2436 не урежда националното производство във връзка с искане за отмяна на марка поради неизползване, запитващата юрисдикция счита, че решение от 22 октомври 2020 г., Ferrari (C‑720/18 и C‑721/18, EU:C:2020:854) допуска ищецът да носи задължение за излагане на фактите, както счита тази юрисдикция.
При тези обстоятелства Областен съд Саарбрюкен решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли правото на Съюза, по-специално Директива [2008/95], и по-специално член 12, съответно Директива [2015/2436], и по-специално членове 16, 17 и 19, да се тълкуват в смисъл, че полезното действие на тези разпоредби забранява тълкуване на националното процесуално право,
а) което налага на ищеца в гражданско производство с предмет заличаване на марка с национална регистрация поради отмяната ѝ вследствие на неизползване задължение за излагане на факти и обстоятелства, различно от тежестта на доказване, и
б) което в рамките на това задължение за излагане на факти и обстоятелства изисква от ищеца,
– доколкото е възможно за него, да обоснове в това производство неизползването на марката от ответника, и
– освен това да извърши свое собствено проучване на пазара, което е съобразено с искането за заличаване и особеностите на съответната марка?“.
Решението на съда:
Член 19 от Директива (ЕС) 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, което в производство по искане за отмяна на марка поради неизползване изисква от ищеца да направи проучване на пазара относно евентуалното използване на тази марка от нейния притежател и доколкото е възможно, да представи обосновано в това отношение становище в подкрепа на искането си.
