Европейският съд излезе с тълкувателно решение по дело C‑41/14 Christie’s France SNC срещу Syndicat national des antiquaires. Делото касае следното:
Christie’s
France, френско дъщерно дружество на мултинационалното дружество
Christie’s, организира доброволни продажби на произведения на изкуството
на търгове с явно наддаване. В това си качество то провежда периодично
продажби на произведения на изкуството, в които участва от името на
продавачите. При някои от тези продажби възниква право на възнаграждение
при препродажба. В своите общи условия за продажба Christie’s France е
предвидило спорната клауза, която му позволява да получи сума за сметка и
от името на продавача за всяка партида, за която се дължи
възнаграждение при препродажба, обозначена със символа „λ“ в неговия
каталог, която то е длъжно след това да прехвърли на органа, натоварен
да получи това възнаграждение или на самия автор.
SNA
е синдикат, чиито членове действат на същия пазар като Christie’s
France, поради което според този синдикат те се намират в положение на
конкуренция с това дружество.
Що
се отнася до продажбите, извършени през 2008 г. и 2009 г., SNA счита,
че спорната клауза поставя плащането на възнаграждението при препродажба
в тежест на приобретателя и че това представлява нелоялна конкуренция в
разрез с разпоредбите на член L. 122‑8 от Кодекса на интелектуалната
собственост. При това положение SNA предявява иск срещу Christie’s
France за обявяване на посочената клауза за нищожна.
С
решение от 20 май 2011 г. Tribunal de grande instance de Paris отхвърля
този иск, като приема, че разпределянето на тежестта за плащането на
отчислението на основание правото на препродажба само по себе си не е
част от фактическия състав на нелоялна конкуренция.
SNA
обжалва това решение пред Cour d’appel de Paris. Последният приема, на
първо място, че правото на възнаграждение при препродажба е замислено
като възнаграждение, заплащано на автора от продавача, който се e
обогатил от продажбата на произведение на изкуството, тъй като
първоначалното възнаграждение на автора при първата продажба на
произведението може да е било твърде скромно с оглед на придобитите
впоследствие печалби от продажбата на същото. На второ място, според
Cour d’appel de Paris всеки договор, предвиждащ нещо различно от
разпоредбите на Директива 2001/84, противоречи на целта на Директивата,
насочена да гарантира хармонизиране на правото на възнаграждение при
препродажба. Вследствие на това Cour d’appel de Paris обявява спорната
клауза за нищожна.
Christie’s
France подава касационна жалба, като поддържа по-специално, че
Директива 2001/84 гласи, без друго уточнение или ограничение, че
възнаграждението при препродажба се заплаща от продавача и следователно
не изключва възможността с договор да се определи за чия сметка ще бъде
плащането.
При
тези условия Cour de cassation решава да спре производството по делото и
да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва
ли правилото, закрепено в член 1, параграф 4 от [Директива № 2001/84],
според което възнаграждението при препродажба се заплаща от продавача,
да се тълкува в смисъл, че плащането е в края на краищата за сметка на
продавача и не е възможно с договор да се предвиди друго?“.
Решението на съда:
Член 1, параграф 4 от Директива 2001/84/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2001 година относно
правото на препродажба в полза на автора на оригинално произведение на
изкуството допуска възможността лицето, което дължи възнаграждението при
препродажба, посочено като такова в националното законодателство,
независимо дали това е продавачът или участващ в сделката търговец на
произведения на изкуството, да договори с всяко друго лице, включително с
купувача, че в крайна сметка последното ще понесе, изцяло или отчасти,
стойността на отчислението, дължимо на автора на основание на правото на
препродажба, при условие че подобна договореност не засяга по никакъв
начин задълженията и отговорността на лицето, дължащо възнаграждението,
спрямо автора.
English version
The European court ruled in C‑41/14 Christie’s France SNC versus Syndicat national des antiquaires. The case concerns the following:
Christie’s
France, the French subsidiary of the multinational firm Christie’s, is a
company which arranges voluntary sales by public auction. On that
account it regularly organises sales of works of art in which it acts on
behalf of the sellers. As a result of some of those sales a royalty is
payable in respect of the resale right. Christie’s France has included
the term at issue in its general conditions of sale, which allows it to
collect a sum, for and on behalf of the seller, in respect of any lot
subject to the resale right which is marked in its catalogue with the
symbol λ: Christie’s France is then responsible for passing that sum to
the collecting agency or to the artist himself.
The
SNA is an association whose members are active on the same market as
Christie’s France and are thus, according to the association, in
competition with Christie’s France.
The
SNA took the view, as regards sales made in the course of 2008 and
2009, that the term at issue was placing the onus for payment of the
resale royalty upon the buyer and that that amounted to unfair
competition in breach of Article L. 122-8 of the Intellectual Property
Code. The SNA therefore brought an action against Christie’s France
seeking to have the term declared void.
By
a judgment of 20 May 2011, the tribunal de grande instance de Paris
(Regional Court, Paris) dismissed that action, considering that the
allocation of the burden of paying the resale royalty does not on its
own amount to unfair competition.
The
SNA appealed to the cour d’appel de Paris (Paris Court of Appeal). The
latter held, in the first place, that the resale right was conceived as a
recompense paid by the seller, who has made money from the sale of a
work, to the author, since the original remuneration, at the time of
first transfer of the work, may have been modest given the increases of
value occurring thereafter. In the second place, according to the cour
d’appel de Paris, any derogation by agreement from the provisions of
Directive 2001/84 would run counter to the objective of the directive,
which seeks to bring about standardisation in respect of the resale
right. Consequently, the cour d’appel de Paris declared the term at
issue to be void.
Christie’s
France appealed on a point of law, maintaining, in particular, that
Directive 2001/84 states without further clarification or restriction
that the royalty is payable by the seller and thus does not preclude a
contractual arrangement regarding the burden of paying the royalty.
In
those circumstances, the Cour de cassation (Court of Cassation) decided
to stay the proceedings and to refer the following question to the
Court:
‘Must the rule laid down by
Article 1(4) of Directive 2001/84, which makes the seller responsible
for payment of the royalty, be interpreted as meaning that the seller is
required definitively to bear the cost of the royalty without any
derogation by agreement being possible?’
The Court decision:
Article 1(4) of Directive 2001/84/EC of the
European Parliament and of the Council of 27 September 2001 on the
resale right for the benefit of the author of an original work of art
must be interpreted as not precluding the person by whom the resale
royalty is payable, designated as such by national law, whether that is
the seller or an art market professional involved in the transaction,
from agreeing with any other person, including the buyer, that that
other person will definitively bear, in whole or in part, the cost of
the royalty, provided that a contractual arrangement of that kind does
not affect the obligations and liability which the person by whom the
royalty is payable has towards the author.
